Марта Хол Кели - Изгубени рози

1914 година. Илайза Феридей се отправя на дългоочаквано пътешествие към Санкт Петербург на гости на приятелката си София Стрешньова, братовчедка на императорската династия Романови. Вече си представя как се любува на съкровищата на Русия: катедралата с мозайки от скъпоценни камъни, картините на Рембранд в Зимния дворец на императора, известния руски балет... Плановете ѝ обаче се осуетяват, когато Австрия обявява война на Сърбия, а руската императорска династия не успява да се справи с надвисналата опасност. Илайза едва смогва да се върне в Америка преди избухването на войната, а София и семейството ѝ заминават за провинциалното си имение. Там вземат на работа местно момиче, Варинка, без да подозират на каква опасност се излагат.

На другия бряг на Атлантика Илайза прави всичко по силите си да помогне на семействата на белогвардейците, избягали от разкъсваната от Революцията Русия. Когато обаче писмата от София внезапно секват, Илайза се бои от най-лошото.

От нажежената атмосфера по улиците на Санкт Петербург, през аристократичните селски имения в Русия до парижките квартали, приютили отчаяните руски изгнаници, та чак до вилите на нюйоркчани в Лонг Айланд, пътищата на Илайза, София и Варинка се пресичат съдбовно. Позовавайки се на действителни събития, Марта Хол Кели за пореден път рисува правдива историческа картина, където само смелостта и приятелството пазят надеждата жива.

 

За автора

Марта Хол Кели има диплома по журналистика от Сиракузския университет в Ню Йорк и магистърска степен по журналистика от Северозападния университет, САЩ. Тя е прекарала голяма част от професионалния си живот в писане за големи рекламни агенции, включително "Дж. Уолтър Томпсън", "Маккан-Ериксон" и "ББДО". Случайно попада на историята за жена на име Керълайн Феридей, която живее в Кънектикът и успява да помогне на петдесет жени от Полша, оцелели от концетрационния лагер в Равенсбрюк, известни като "зайците" - така се ражда идеята за "Люляковите момичета", а Кели прекарва близо 10 години в проучванията за книгата преди написването й. Това е дебютният й роман.

 

Откъс

Беше съвсем обикновено пролетно тържество, не се различаваше по нищо от всяко друго от тържествата в Саутхамптън, с обичайните игри на открито. Крокет. Бадминтон. Умерена светска войнственост. Провеждаше се в къщата на майка ми на „Джин Лейн“ – обширна ниска постройка с обшивка от бели дъски, обградена от жълтеникава морава, която се спуска чак до брега на океана. Вилата „Кралица Ан“, позната на мнозина като „Вилата на Мичъл“, по името на татковия род, се беше изпъчила сред посестримите си, наредени по голия бряг на един от полуостровите на Лонг Айланд, Ню Йорк – Саут Форк, като пасажери на палубата на кораб, които замечтано гледат морето.

Ако се бях вглеждала малко по-внимателно в онзи ден, вероятно щях да мога да предскажа кои от момчетата, улисани в спорове край вратичките за крокет, е възможно скоро да намерят смъртта си в Аргонската гора или кои от жените ще трябва да заменят коприните с цвят слонова кост с черен креп. Но за мен самата подобно предположение дори не би стигнало до ума ми.

Беше късно през май, но покрай морето беше твърде хладно за каквито и да било празненства на открито; въпреки това майка настояваше да организираме подобаващо изпращане на семейство Стрешньови от Русия. Аз стоях в хладната просторна дневна в задната част на къщата. Беше също като рулевата кабина на параход: от нея през панорамния прозорец се виждаше целият заден двор, въпреки че соленият морски въздух замъгляваше стъклото. През него сцената с гостите, които се оттегляха към дюните, се виждаше като през мараня.

Усетих как две ръце обхващат кръста ми, обърнах се – оказа се единайсетгодишната ми дъщеря Керълайн, която на ръст вече стигаше почти до рамото ми, косата ѝ беше сламеноруса, прибрана назад с бяла панделка. Приятелката ѝ Бети Стокуел беше застанала до нея; тя пък беше пълна противоположност на Керълайн: десетина сантиметра по-ниска и вече беше разцъфнала и започваше да се превръща в тъмнокоса красавица. Въпреки че и двете бяха облечени в сходни бели рокли, бяха така различни, както тебеширът и сиренето.

Керълайн ме прегърна по-силно през кръста и каза:

– Ще се поразходим по плажа. А татко съжалява, че се е облякъл без твоя помощ сутринта, но не го лишавай от любимото му дюбоне.

Погалих гърба ѝ и отвърнах:

– Кажи на баща си, че мъже далтонисти, които непрекъснато се опитват да пъхнат в гардероба си жълти чорапи, не заслужават никаква милост.

Керълайн вдигна глава към мен и се усмихна:

– Ти си любимата ми майка.

Тя побягна през моравата и надолу към плажа, подмина мъжете, които придържаха сламените си шапки, за да не ги отнесе бризът, от който белите им фланелени панталони плющяха. Дамите с платнените обувки и кремави ленени сака върху нежните сатенени шемизети извръщаха лица към слънцето; имаха бронзов загар, явно наскоро се бяха върнали от някой курорт като Палм Бийч и бяха зажаднели за хладния северен ветрец. Повечето майкини приятелки суфражетки бяха издокарани в черни тафти и коприни и се открояваха на фона на бледата морава като наперени врани сред поле със златист лен.

Майка ми дойде и ме прихвана под ръка.

– Малко е хладно за разходка по плажа.

Майка ми – седемдесетгодишната Керълайн Карсън Улси Мичъл, която сестрите ѝ наричаха Кери – стоеше гордо изправена и висока колкото мен, метър и осемдесет, здрава новоанглийска издънка на древен род янки, преживял не едно крушение – и заради сърдечни неволи, и заради урагани.

– Не е толкова опасно за тях, майко.

Присвих очи, за да видя Хенри, Керълайн и Бети: вече вървяха по плажа, а вятърът издуваше бялата рокля на Керълайн като балон, сякаш всеки миг можеше да я вдигне във въздуха.

– Нима са си събули обувките? – попита майка. – Дано се върнат по-скоро.

Вятърът разпенваше гребените на вълните, а те тримата вървяха по брега, привели глави.

Майка ми ме прегърна нежно и попита:

– За какво всъщност си говорят тези двамата, Керълайн и Хенри?

– За какво ли не. Изгубват се в някакъв техен си свят.

Твърдата сламена шапка на Хенри хвръкна, понесена от един по-силен повей, и златистите му коси заблестяха от слънчевите лъчи; Керълайн се втурна да хване шапката, преди да я отнесе прибоят.

– Каква късметлийка е да има баща, който я обожава – каза майка ми.

Напълно права беше, както винаги. Но дали Керълайн нямаше пак да будува цяла нощ от ужасна кашлица заради морския вятър?

Хенри ни помаха от брега като изгнаник, изоставен на самотен остров.

Помахах му и аз.

– С тази светла кожа Хенри ще изгори.

Майка също му махна.

– Да, ирландците са така изнежени.

– Само половин ирландец е, майко.

Тя потупа ръката ми.

– Ще им липсваш много.

– Аз няма да отсъствам дълго.

София и семейството ѝ от Санкт Петербург ни гостуваха вече от около месец, а утре аз щях да замина с тях към дома им.

– Притеснявам се наистина. Русия е толкова далеч. А по това време на годината е много красиво в Саратога.

– Може би няма да имам друга възможност да видя Русия: църквите, балета...

– Гладуващите крепостни селяни...

– Говори по-тихо, майко.

– Премахнаха крепостничеството, но под властта на царя бедняците все още са като крепостни.

– Ще полудея, ако остана затворена тук. Хенри ще се грижи за Керълайн.

– Поне не се води война. Все още.

Тези, които четяха вестниците от край до край, знаеха, че репортерите предвиждат конфликт с Германия, но светът толкова пъти е бил на крачка от избухването на война, че нюйоркчани или подминаваха темата, или интересът им припламваше за кратко, а после забравяха.

– Не се тревожи, майко.

Майка ми забърза навън, а аз излязох на верандата и се запътих към гостите, и докато соленият вятър си играеше с косите ми, се слях с тълпата, с глъчката на разговорите, накъсвани от шума на прибоя и ударите на чуковете за крокет. Проправях си път сред нежни коприни и кашмир и търсех приятелката си София.

Приятелите на майка и на татко се бяха разделили на два лагера. Въпреки че татко беше починал отдавна, майка все още включваше неговите приятели в списъка за гости на всяко събиране. Някога той беше председател на Републиканската партия за Ню Йорк и неговите приятели бяха самото въплъщение на идеите ѝ: съдружници от адвокатски кантори и съпругите им, финансисти и тук-там някой магнат, извоювал сам успехите си.

Приятелите на майка бяха значително по-колоритни: актьори и художници, суфражетки, чийто вид не позволяваше никакво класифициране, и гости от далечни краища на света, за които приятелите на татко само бяха клюкарствали: Найроби... Банкок... Масачусетс.

За да открия контингента от Русия, трябваше просто да се ослушвам за гръмогласни възгласи; руснаците бяха освежаващо шумна групичка и бяха склонни по всяко време на денонощието да спорят разгорещено на смесица от английски, френски и родния им език. Минах покрай семейния лекар на семейство Стрешньови, доктор Владимир Леонидович Абушкин – тантурест оплешивяващ човечец, с палто от рис върху жакета, – който и за миг не се отделяше от лекаря на майка, доктор Форбс.

– Не ме интересува какво правят в Петербург – казваше доктор Форбс. Лицето му беше изпито и с изпъкнали скули, вероятно заради безбройните среднощни визити в домовете на смъртници и родилки. – Ако искате да се роди здраво дете, София не бива да пътува. Трябва да лежи и да приема калций.

Доктор Абушкин отметна глава назад и възрази разгорещено:

– Ха! Какъв ти калций! До раждането остават поне два месеца. А тя е жилава като хлебарка.

– Но е изложена на огромен риск. Има два спонтанни аборта. Такова продължително пътуване е опасно.

Намерих руснаците, събрани в далечния ъгъл на задната тераса, наобиколили моите приятели актьори: посребрелия Едуард Хю Садърн, коленичил пред прозореца на спалнята, и съпругата му Джулия Марлоу. Джулия поздрави гостите, надвесена от прозореца на спалнята ми на горния етаж, а Едуард подготвяше сцената на терасата от „Ромео и Жулиета“ – най-известния им актьорски етюд. Миг по-късно започнаха:

– „Но гледай, съмва! Искам да си вече далеч оттук...“ – извика Джулия, протегнала ръка над насъбралите се гости, наметната с кувертюрата от леглото ми като с пелерина.

Руснаците наблюдаваха импровизираното представление със сериозни лица, а останалите гости се шляеха наоколо, имунизирани срещу чара на най-великите изпълнители на Шекспирови роли от тяхното съвремие, защото често бяха гледали представленията им. Човек би могъл да се запита как така четирийсет и осем годишната Джулия и петдесет и четири годишният Едуард играеха ролите на невръстните любовници, но ако ги видеше на сцена, не би си помислил да се съмнява в таланта им.

Джулия завърши сцената сред бурните ръкопляскания на руснаците и въодушевените викове „Ура!“ на семейство Стрешньови. Добре се веселяха тези руснаци на терасата. Иван, патриархът, братовчед на император Николай Втори, стоеше загледан в прибоя, а ръкавите на ризата му плющяха от вятъра. Беше благ и елегантен мъж, с характерния чар на европеец; бяха се запознали с Хенри преди няколко години, когато съпругът ми беше младши сътрудник на „Братя Пуър – Текстил и дълготрайни стоки“ и изкупуваше кожи, а Иван беше представител на Руската търговска камара.