Лорънс Озбърн: "Прелестни и хищни"

"Прелестни и хищни" от издателство "Локус"

Казват, че богатите са точно като теб и мен. Единствената разлика е, че са по-богати. В този зловещо-изящен трилър Наоми Кодрингтън подлага тази теория на тест. Диаболичен тест, две хищни създания в красив облик.

Аморални, нарцистични, леденостудени – запознайте се с женския вариант на Мистър Рипли.

Дори най-добрите намерения понякога са смъртоносни.

По време на лятната си почивка на гръцкия остров Хидра две момичета се натъкват на нещо изумително: откриват на брега мъж на име Фауд, оставен на произвола на природата, но все още жив. Откъде се е появил? И има ли кой да му помогне?

Наоми е дъщеря на богат британски колекционер на картини, който от десетилетия притежава вила на острова. Тя на практика прекарва детството си там и познава както местността, така и хората. Саманта е красива американка, която е на почивка със семейството си.

Отегчена от собствената си независимост, тя бързо се поддава на чара на по-голямата Наоми. В момента за Сам няма нищо по-привлекателно от тази властна, цинична и немирна англичанка, която поема контрола върху живота им.

Наоми успява да убеди Саманта да помогнат на сирийския бежанец, който бяга от кризата в Егейско море. Двете момичета се поддават на повърхностния импулс за благотворителност, но го правят по начин, който издава тяхната незрялост.

Постепенно процъфтяващото между тях приятелство се затвърждава все повече, но когато простичкият им план за отмъщение се проваля, последствията са немислими и ужасяващи.

Сега Фауд е принуден да бяга отново, а двете жени са изправени пред трагичните последици, които техният план е задействал като домино.
"Какви красиви хищни животни сме, помисли си Сам, изящни като пантери."

За автора

Лорънс Озбърн е на 62. Високият 198 см британец често е забелязван да профучава с черния си италиански мотопед по улиците на Банкок и на пръв поглед изглежда като поредния чужденец, дошъл да прекара няколко почивни дни в азиатското кралство.

В действителност той живее в тайландската столица от 2012 г. и "може да се окаже, че е най-добрият писател, за когото не сте чували."

"Израснах в градчето Хейуърдс Хийт, графство Западен Съсекс, южно от Лондон. Родителите ми обичаха книгите и музиката, но не бяха част от академичната общност и не се занимаваха с изкуство.

Вероятно провинциалната атмосфера на Хейуърдс Хийт ме принуди да поискам да го напусна. А благодарение на Д.Х.Лорънс любопитството ми към други страни се засили още повече…

Семейството ми живееше скромно. Посещавах държавно училище и исках да стана китарист. Слава Богу, че вместо да спечеля стипендия, отидох в Кеймбридж. Тогава, през цялото време, си мислех, че всъщност искам да стана писател."

Озбърн завършва английска филология в Кеймбридж и продължава обучението си в Харвард, където изучава старогръцки и италиански. Пътува непрекъснато, като прекарва известно време в Полша, Италия, Франция, Сащ и Турция, преди най-сетне да спре в Банкок.

"Тайланд е единствената страна в Югоизточна Азия, която никога не е била колония, и макар на външен вид Банкок да има европейски облик, то под повърхността си е азиатски. Градът е енигматичен и много ми харесва. Не разбирам какво се случва в Банкок и никога няма да успея да разбера.

Освен това, възможно ли е да си писател и да живееш на места като Ню Йорк или Лондон? Тук имам достатъчно време отново да пиша романите си… Единственият недостатък е, че е непоносимо горещо, затова работя през нощта, когато е по-хладно, и мога да слушам прекрасните песни на цикадите и жабите."

Първият му роман Ania Malina (1989) претърпява неуспех и в продължение на години Озбърн си изкарва прехраната като журналист, пишейки статии, сборници с есета, пътеводители и пътеписи и др.

"Докато навърша 40 написах няколко романа и всички те бяха отхвърлени от издатели. През следващите 10 години усъвършенствах техниката си на писане и натрупах необходимия опит, за да мога да се справя. На 53 започнах отначало."

След като през 2012 заживява в Банкок, Озбърн се връща към романите. Оттогава е написал пет романа, които се радват не само на възторга на критиката, но и на обичта на читателите.

Несъвършените му герои обикновено се озовават на далечно, уединено място, което рефлектира върху вътрешния им свят.

Стилът му е ярък, кинематографичен, а разказът е поднесен на читателя по "изненадващ, мрачен и превъзходен начин". Озбърн е един от малцината съвременни писатели, който успява да покаже цялата сложност и обърканост на настоящето и едновременно с това да забавлява читателя.

"Прелестни и хищни" е първият му роман, чието действие се развива в Европа. Още с излизането си той е високо оценен и се появява на корицата на The New York Times Book Review .

Отзиви

Лорънс Озбърн може да се окаже най-добрият писател, за когото не сте чували. С репутацията на един от най-талантливите британски автори, той е считан за наследник на Греъм Грийн. Прочетете този роман! – The Guardian

Ако целта на един роман е да ви откъсне от ежедневието и да ви покаже нещо ново и различно, то книгата на Лорънс Озбърн постига точно това и го прави забележително. – Лий Чайлд

Лорънс Озбърн има остър и понякога жесток поглед към хората и техните нрави и морал… Поднася на читателя видяното по изненадващ, мрачен и превъзходен начин. – New York Times

Написан чувствено и елегантно, "Прелестни и хищни" е майсторски изграден психологически трилър, който изследва границите на моралното от много гледни точки. – BBC Culture

Откъс

...Какви красиви хищни животни сме, помисли си Сам, изящни като пантери. Когато стигнаха до белите камъни при водата, тя зърна две червени петна на пътя им. Кръв, помисли си веднага. Спря и коленичи да ги разгледа, а по лицето й се изписа недоумение. Оказа се права. Петната бяха от засъхнала кръв и приличаха на дребни вещи, забравени на необичайно място. Незнайно защо, изпита приятна тръпка.
− Не е възможно − каза Наоми.
− Но наоколо има животни, нали?
− Никой не ловува в тази част на острова.
Сам застана нащрек и инстинктите й заработиха. Тя докосна едно от петната.
− Защо са само две? Не, кръвта е покапала. От високо.
− Май си права − съгласи се Наоми.
− Би трябвало да е от човек. Може би туристи, излезли на разходка?
Все пак насам идваха хора с частни яхти, също като тях. Наоми обаче беше скептично настроена.
− Не видяхме други лодки да потеглят преди нас.
− Тогава сигурно са изкачили планината и да се слезли от тази страна.
− Не.
Изправиха се и се огледаха, но не забелязаха нищо. И двете бяха обхванати от съмнения, но си замълчаха. Продължиха нататък и изкачиха следващото възвишение, където пред тях се разкри гледка на склонове, гъсто обрасли с искрящи магарешки тръни. Зърнаха заоблена скала, надвиснала над водата, и прибоя, плискащ пенлив на няколко метра навътре, върху скрития камък. Първоначално не видяха нищо необичайно, но когато пристъпиха още малко напред, под силната светлина на слънчевите лъчи зърнаха легнала фигура, мъж, заспал на една страна сред купчина дрипи и пластмасова бутилка с вода на земята до себе си.
Мъжът беше полугол, само по долнище на анцуг и сандали с тънки каишки. На два-три метра върху кактус беше прострян окъсан пуловер, сякаш да съхне. Мъжът изглеждаше млад, дългокос, с рунтава брада. Уморен бездомник от морето. Наоми веднага забеляза, че не е грък. Имаше нещо в дрехите му, в пълното изтощение. Но Сам си мислеше друго. Тя погледна надолу по брега и не видя нищо. Не зърна дори разнебитен сал или захвърлено гребло. Като дъщеря на журналист, следеше редовно новините и вече й беше хрумнало нещо – и макар да можеше да стигне до същото заключение като Наоми, перспективата й не беше толкова моралистична. Сега не можеха да се престорят, че не са го видели; не можеха и да се върнат на яхтата, без да разберат какво точно става. Сам изпита любопитство за момент, но тогава се обърна и се учуди на необикновената концентрация, изписана по лицето на Наоми.
Постепенно изражението на англичанката се успокои, но сега Сам се напрегна и искаше да си тръгнат оттук веднага. Само че Наоми я успокои с жестове. Спящият мъж не изглеждаше опасен. Той беше окаян и изоставен, може дори сам да беше потърсил уединение. Двете капки кръв бяха от него. Порязана ръка или крак: физическо изражение на злощастното му положение. Личеше си, че е излязъл от морето, но не от пристанището, и че не е легнал просто за кратка дрямка на открито. Изведнъж доловиха движение в небето и погледнаха нагоре. Две огромни птици кръжаха над тях бавно и гледаха надолу към трите човешки същества, сякаш нещо в разположението им трябваше да бъде дешифрирано. Постепенно се снижиха. Мъжът се обърна по гръб също толкова бавно и устата му се отвори. Голите му гърди бяха покрити с драскотини, а кожата му беше започнала да потъмнява. Момичетата се придвижиха с внимателни стъпки обратно към скалата, от която бяха тръгнали, за да не помръднат нито едно камъче.
− Той не умира − каза Наоми. − Просто спи. Морето го е изхвърлило на брега.
Сам започна да размишлява на глас дали не трябва да се върнат и да поговорят с него. Струваше й се като проява на страхливост да не направят нищо, дори да не установят контакт.
− Да установим контакт? − Наоми се усмихна.
− Не исках да прозвучи толкова странно. Имах предвид... просто да слезем и да видим как е. Ранен беше.
− Не днес. Друг път.
Наоми даде знак и двете тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли, само че по-забързано.
Когато стигнаха до мястото, където бяха излезли на сушата, Наоми каза:
− Не бива да казваме нищо на баща ти. Нито думичка. Нали?
− Нито думичка.
− Сигурна съм, че той ще направи от мухата слон. Вероятно веднага ще се обади в полицията. Ще реши, че така е редно да постъпи.
Тя протегна ръка и нежно хвана Сам за китките, за да принуди по-младото момиче да я погледне в твърдите като метал сини очи. В зениците й проблясваше заплаха.
− Той е арабин, нали? − изтърси Сам.
Последва дълга тишина, докато стигнаха до място, откъдето да видят яхтата, която в крайна сметка не беше тръгнала да ги търси. Когато изкачиха първия набелязан хълм, отново помахаха и екипажът, който може би беше малко обезпокоен от дългото им отсъствие, им отговори трескаво, сякаш бяха изчезнали за цяла вечност...