Инна Пелева: "През това време"

"През това време" от издателство "Жанет 45"

От 1989-та до наши дни се случи какво ли не; светът и страната се промениха. Неимоверно много.

ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ българската литература продължи да съществува и да си върши работата: ето ги новите писателски имена, ето ги текстовете, които винаги оттук насетне ще са важни. Ето ги елитарното и популярното с поредните им лица; ето ги впечатляващите изображения на миналото и на днешното...

Какво и как разказват в тези години авторите сънародници, доколко (и колко истинно) историите им помнят далечното и близкото преди, защо забравят точно това, което забравят? Що за симптом насред актуалната културна ситуация е "възходът на биографията"?

А свръхоценностяването на детското? Дали сегашни творби, писани на матерния, ще ни приучат – полека, неусетно – да приемаме настоящето без прекомерна горчивина? Срещат ли се отново човекът и вярата по тези земи, има ли Изход според белетристиката, създавана у нас напоследък?

Тези въпроси (и ред други) обмисля книгата "През това време".

За автора

Инна Пелева преподава българска литература и култура в ПУ "Паисий Хилендарски". Автор е на "Четени текстове. Студии върху съществуващи и липсващи страници в българската литература" (1994), "Идеологът на нацията. Думи за Вазов" (1994), "Ботев. Тялото на национализма" (1998, второ преработено издание 2015), "Възраждания. Българистични студии" (1999), "Места от Конспекта" (2000), "Алеко Константинов. Биография на четенето" (2002), "Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга" (2004), "Деца на по-малки богове" (2012), "Георги Марков. Снимки с познати" (2017, Награда "Пловдив", Национална награда "Христо Г. Данов").

Откъс

Съдържание:

Уводни думи

Българско възраждане и българска съвременност
(Димитър Шумналиев, Деян Енев)

Родина и чужбина. Отново
(Мария Станкова, Георги Тенев, Илия Троянов)

Случаят "Яна Язова", или възходът на биографията

От 1990-те до днес: Емилия Дворянова, Теодора Димова, Мария Станкова, Керана Ангелова, Албена Стамболова, Елена Алексиева

За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матриците на популярното и женската ни проза след 2000-та година)

Умората от паметта – български сюжети и фигури

XIX век – тук и сега (Стоян Ненов, Стефан Цанев, Милен Русков)

Три съвременни романа – търсения и открития (Елена Алексиева, Емилия Дворянова, Недялко Славов)

В тази книга се говори за български автори и творби, за проблемно-тематични избори и за тенденции, които моделират облика на художествената ни проза след края на НРБ.

Сборниците с разкази и романите, критически осмислени в предстоящите страници, са публикувани между 1993-та и 2019-та; в един-единствен случай съм коментирала литературен феномен с всъщност двойствена, по-сложно конструирана времева самоличност, но за това след малко.

Портретът на родната повествователна продукция от последните две десетилетия и половина, който изданието прави, е лишен от изброителна пълнота – от множеството детайли, които биха придали на изображението реалистка убедителност. Книгата не показва (и не би могла да има подобни амбиции) всичко важно и ценно в наративистиката ни, създадено от 1990-те насам.

Също така не представя всички по-странни казуси около възкресявания на предишното, успели да го превърнат в нещо съвсем днешно. Възстановката ми е подчертано селективна, тя отразява лични предпочитания и пристрастия, ословесява – така или иначе – една частна гледна точка към случилото се в литературната ни публичност след Промяната.

Там е работата, че личното и частното никога не са просто и само лично и частно. Критическите статии и студии в тома (първите им редакции са печатани от 2007-ма до 2019-та) обмислят – освен конкретни художествени произведения – и ред литературоведски опуси, интерпретиращи същите творби, които са ме занимавали в един или друг момент. Тоест поместеното между тези корици все пак е бримка от сложна и обемна плетка; то е глас в разговор.

Съ-участник е в едно съсловно, общностно четене/писане. Съсловно, специализирано, но и нерядко интересуващо се от това как изглежда обсъжданият текст Х отвъд критериите на професионализираната аудитория, в очите на една по-широка публика.

Иначе речено, колкото и да е авторски лансираният тук образ на съвременната българска повествователност, на сега течащи процеси, колкото и да е непълен поради азови фиксации, той също така е достатъчно показателен, истинно изразяващ един не само мой усет за събитията в словесността ни, за особено значещите явявания в нея.

Събитие и значещо в рамките на разбирането ми за литература (и извън тях също) не е задължително равно на високо, елитарно, найдобро по мерите на взискателния вкус, култивиран години наред в академична среда. Разкази на популярната култура, домуващи в наши издания с високи тиражи, също си струва да бъдат мислени, също имат какво да споделят за страната и хората ѝ, за световните моди на епохата и за начина, по който те биват преопаковани като за потребител сънародник.

Затова в тома се коментират и произведения местни артикулации на масоидални вери, краевековни сюжетно-персонажни модели и вече автоматизирани ню-ейдж-послания, всички те (верите, моделите, посланията) с планетарна функционалност и множество национални конкретизации.

Образците на тези конкретизации – и на българските включително – са съчинения на Дан Браун, Паулу Коелю, Елизабет Гилбърт, Хорхе Букай, Анди Андрюс: опитът да разбираш родната литературност (с който и неин регистър да си се ангажирал) непременно предполага и опит да разбираш изобщо света, изобщо текстовостта. Както тази, която макетира идейно-образната лингва франка на настоящата епоха, така и тази, генерирала предходни културни езици.

Току-що посочената презумпция предопределя това, че нататък ще става дума не само за съвременни наши творби и автори, а и за ред чужди произведения – от днес, от вчера, пък и доста по-отдавнашни: библиотеката работи винаги цялата, винаги едновременно; предишното продължава да ни се случва, старите книги и филми четат и разбират прииждащото ново заедно с нас (те просто ни обитават, както се обитава къща, станали са част от способността ни да схващаме и оценяваме).

Не съм очаквала Греъм Грийн и Дамиано Дамиани да ми шепнат, докато крача през "Възвишение", но какво да се прави – правят го; Чарлз Дикенс, Никита Михалков, Казандзакис, Гьоте и Екерман, Брегович, Стивън Кинг, Костурица, Антъни Мингела и Майкъл Ондатджи, Борхес, Луис Карол, Исабел Алиенде, Тарантино, Дубравка Угрешич и мнозина други са ми подсказвали реакции, водили са ме при разпознавания и са формирали отношение към актуални български текстове.

Авторите на въпросните текстове сигурно не са допускали, че биха могли да имат точно тези помагачи в правенето на смисъл (точно тези, които според мене се мяркат зад това или онова платно). Но винаги и неминуемо е така – читателят никога не се среща само с книгата, която чете ей сега, никога не разговаря единствено с писателя, из чиято конкретна измислица броди в този час.

Предсказуемо, докато съм се опитвала да тълкувам повествования, правени на матерния в последните години, особено отчетливо съм чувала гласовете на българското литературно преди.

Днешни страници, днешни фигури на творци са ми напомняли (обяснявала съм защо, с какво) думи или жестове на Пенчо Славейков, Яворов, Димитър Димов, Антон Страшимиров, Вежинов, Елин Пелин, Багряна, Йовков, Владимир Полянов, Константин Константинов, Фурнаджиев, Радичков, Вера Мутафчиева, Антон Дончев... или пък цели дискурсивно-представни масиви: това, което наричаха критически реализъм, практиките на диаболизма, типологията разузнавачески роман.

Разбира се, не само миналото хвърля светлина (или сянка) върху сегашни неща. Сегашното също моделира някогашното, постоянно го преправя, придърпва в собствената си територия парчета от плътта му, избира за истинската онази негова версия, която удовлетворява актуални нужди, утешава и компенсира недоимъци на момента.

Един от впечатляващите примери за току-що казаното е интегрирането на историята Яна Язова в следдесетоноемврийския дискурсивен пейзаж. Коментирала съм и тази история в границите на книга за съвремието, понеже сегашният изключителен интерес към живота и съчиненията на Язова е ярък симптом за групови потребности и нагласи, оформили се точно насред грижите и стремежите на посткомунистическото ни битие.

Особено силно са ме впечатлявали напоследък създавани текстове, които осъзнато или неволно демонстрират памет за разказите на местния ХIХ век. Как възрожденското отново и отново се завръща в тукашните почерци (вече през век отстояние от нас), какво имат да му думат днешните автори, доколко му вярват и откъде нататък се опитват да спорят с него – разговорът по темата си струва, той има общностноавторефлексивен потенциал, който българската култура би могла, предполагам, да оползотвори.

Основните критически сюжети в "През това време" са обвързани с произведения на Димитър Шумналиев, Деян Енев, Мария Станкова, Георги Тенев, Илия Троянов, Емилия Дворянова, Теодора Димова, Керана Ангелова, Албена Стамболова, Елена Алексиева, Людмила Филипова, Никол Данева, Красимира Зафирова, Калина Стефанова, Мария Павлова, Красимира Кубарелова, Георги Господинов, Стоян Ненов, Стефан Цанев, Милен Русков, Недялко Славов.

В дълбокия заден план на собствените ми повествования се мярват, наистина съвсем бегло, още автори/произведения, които също възприемам като проявяващи физиономични черти на литературното настояще (Виктор Пасков, Христо Калчев, Владимир Зарев, Стефан Кисьов, Алек Попов, Богдан Русев, Емил Андреев, Кристин Димитрова, Вероника Азарова, Светлана Дичева, Виргиния Захариева, Палми Ранчев, Радослав Парушев). За съжаление, няма как да напишеш подобаващо за всички и за всичко.

Но все пак, надявам се, идващите страници успяват достатъчно ясно да артикулират посланието, което е своеобразна сума от отделните текстове между кориците. След труса от 1989-та преживяхме години, в които изглеждаше, че са изчезнали основи и основания, цели материци от било́то, че са завинаги изгубени корени и произходи и всичко трябва да бъде започнато от нулата, от една гола, пуста и враждебна земя.

Всъщност като четем какво и как разказват по-талантливите ни сънародници днес, бихме могли да помислим, че не е точно и не е само така. Че тази тук култура се е оказала по-жилава и устойчива, отколкото изглеждаше през 1990-те, че линии на наследяване и памет за конститутивното ѝ продължават да работят и да пресъздават/ потвърждават нейната идентичност.

Погледнато от определен ракурс, това, дето предишните ни светове (заедно с травми и болки) не са напълно заличени (излекувани) – въпреки бурните промени наоколо, – може да доведе и чувство за потиснатост. Обаче пък същите фактологизми могат да подскажат и мисълта, че просто сме оцелели, и то като себе си, без да бъдем превърнати, сменени, безостатъчно рециклирани. Издръжливостта не може да е чак толкова лошо качество.

Вероятно ред интерпретаторски ходове в студиите по-нататък биха могли да се сторят някому прекалено настойчиви при търсенето на отношения/разговори между неща, места, слова, представи. Прекалено настойчиви в усилието да се извади наяве синтактичността на света, да бъде показан той като мрежа, в която всяко е в релация с много други, макар и понякога твърде опосредствано, далечно, неочевидно. Синтаксис означава постройка; постройката е винаги сглобеност на елементи. Именно свързаността на думите в изречението поражда смисъл.

Не можем да не дирим смисъл, т.е. не можем да не сглобяваме, да не откриваме свързаността между присъствията в заобикалящото ни.

Вярно, да търсиш смисъл е "човешко, твърде човешко".

Но нима имаме друго, освен твърде човешкото.

Когато преди време съм правила първите варианти на поместените тук текстове, съм бързала да кажа основното. Пътьом, най-често под черта, съм отбелязвала идеи и хрумвания, които са ми се стрували продуктивни, макар и не съвсем централни за в момента разисквания въпрос. Въвеждала съм ги в контур, с уговорката, че ще ги развия някъде другаде, някой друг път.

Сега, при последното редактиране на съответното писание, почти никога не съм разгръщала онези, някогашните "допълнителни теми", те си останаха пак недоработени. Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, веднъж пропуснатото е пропуснато, тягата да вървиш напред без съмнение налага загърбването на едно или друго, въпреки вероятността загърбеното да е също важно, също полезно.

Погледът към несвършената работа смирява. А и от друга страна (и при определена настройка на ума), отпраща към надежда за бъдеще: може би ще има време ето това, а и това, пък и третото да бъдат донаправени, доизградени.
И подобни надежди са неща твърде човешки.
Закъде сме без тях.