Холи Милър – Когато те сънувах

Джоуел се е зарекъл никога повече да не се влюбва. Защото любовта води след себе си болка. Но когато среща Кали, той не може да устои на привличането. В нея вижда тихия пристан и буйния огън, от които така силно се нуждае. А Кали открива в Джоуел онази истинска любов, за която всички бленуваме. Те рискуват, за да следват мечтите си, да бъдат по-добри, да живеят истински.

Но Джоуел има страхове. Той сънува за хората, които обича. И сънищата му винаги се сбъдват. Без значение дали са добри или лоши.

Една нощ неизбежното се случва. Джоуел сънува Кали. И този път сънят е кошмар. Сега двамата са изправени пред трудно решение. Може ли Кали да остане, знаейки съдбата си? Джоуел обича ли я достатъчно, за да избере нейното щастие пред своето?

 

За автора

Холи Милър е родена в Бедфордшър, Англия. Любовта към книгите я съпровожда от малка и един ден се превръща във вдъхновение за писане. През годините Милър работи като редактор в списание и копирайтър, но в свободното си време не спира да изпълва тетрадки и тефтери с кратки разкази и идеи за книги.

Дебютният й роман – „Когато те сънувах“, е публикуван в 23 страни по цял свят, а съвсем скоро ще бъде издаден на български език. Правата за екранизирането му са закупени от холивудско студио.

Днес Холи Милър живее в провинциалната част на Норфък със съпруга си и работи по третия си роман.

 

Интервю с Холи Милър

 

-Как се роди идеята за книгата и най-вече за способността на Джоуел да сънува бъдещето на хората, които обича?

-Идеята ми хрумна, докато вечерях с приятели. Бяхме стигнали онзи момент от вечерта, когато започваш да обсъждаш философски въпроси или хипотетични ситуации. Някой попита дали бихме искали да узнаем бъдещето си, ако имаме тази възможност. Замислих се колко интересно би било тази идея да се комбинира с любовна история. Малко по-късно Джоуел изникна в съзнанието ми почти напълно завършен като персонаж, а след него – цялата книга започна да се оформя.

-Разкажете ни повече за вашите писателски навици. Как протече работата по книгата? Направихте ли някакво проучване?

-Когато пиша, винаги планирам всичко. В началото не беше така, но установих, че ако нямам план, често стигам до задънена улица и ми е трудно да продължа. Затова сега си правя описание на героите и техните биографии. Когато знам кои са персонажите ми и накъде върви историята, писането е много по-лесно (и по-забавно).

Докато работех по „Когато те сънувах“, отделих много време, за да проуча работата на Кали, както и някои моменти, свързани с последните глави. Тъй като дарбата на Джоуел е по-скоро фантастичен елемент, исках всичко останало в книгата да е представено по възможно най-реалистичен начин.

-Още в началото ли знаехте какъв ще бъде сънят на Джоуел за Кали?

-Да. Дори преди да започна да планирам сюжета, имах ясна идея какво ще сънува той. Сънят му оформя същината на книгата, затова нито за момент не си помислих да го променям.

-А знаехте ли какъв ще бъде финалът?

-Знаех някои основни части от финала. Обаче главите, водещи към него, се промениха доста от първата чернова до последната версия на романа. Те са изпълнени с напрежение и емоции, които беше важно да опиша по най-добрия начин. Надявам се, че съм успяла!

 

 

Откъс 

 

Джоуел

Един часът през нощта е и аз стоя гол до кръста до прозореца на дневната си. Небето е спокойно и изпъстрено със звезди, луната е мраморнобяла.

Всеки момент съседът ми Стив от горния етаж ще излезе от сградата.

Ще се запъти към колата си, бебето му ще пищи и ще се гърчи диво в кошчето си. Извежда Попи посред нощ, за да се опита да я успокои, като шофира. В колата пуска диск със звуци на животни.

Ето го, идва. Сънливите му стъпки по стълбището, хленченето на Попи. Характерното за него грубо затръшване на входната врата.

Наблюдавам как приближава колата си, щрака с дистанционното, за да отключи, поколебава се. Объркан е, знае, че нещо не е наред. Но мозъкът му все още е крачка назад.

Най-накрая вратата се отключва. И в този момент той изругава, повдига ръка към челото си. Обикаля колата два пъти, все още не може да повярва.

Съжалявам, Стив – да, и четирите гуми. Някой определено ги е изпуснал. Тази нощ няма да ходиш никъде.

За момент остава неподвижен – като статуя, осветена от стерилния лабораторен блясък на уличната лампа. После нещо го подтиква да повдигне глава и да погледне към прозореца, от който го наблюдавам.

Запазвам самообладание. Стига да не помръдна, няма начин да ме забележи. Щорите ми са спуснати, апартаментът ми е тих и тъмен като змия, почиваща в леговището си. Няма как да разбере, че съм притиснал лице към един от процепите на щорите. Че следя всичко.

Двайсет минути по-късно съм готов да се строполя в леглото. Очаквам съвсем обикновен, спокоен сън и всичко, което съм направил тази вечер, би трябвало да ми помогне да го постигна.

 

Поемам си дъх. Отново опитвам да убедя себе си, че онова, което направих снощи, беше правилно.

Трябва да е. Защото ето каква е работата: откакто се помня, имам пророчески сънища. Смайващо реални, като случващи се наяве видения, заради които се сепвам насън и обикновено се събуждам разтреперан. Показват ми какво ще се случи след дни, седмици, месеци, години... И винаги са свързани с хората, които обичам.

Сънищата ме навестяват почти всяка седмица. Съотношението между добри, лоши или неутрални е почти еднакво. Най-много се страхувам от мрачните предсказания: злощастни инциденти и болести, болка и разни нещастия. Затова винаги съм напрегнат, винаги на ръба на безпокойството. В очакване кога ли отново ще се наложи да пренасочвам пътя на съдбата, да се надпреварвам с неведоми сили, за да променя нечии добре обмислени планове.