Франсиско Х. Хагенбек: "Математика за феите"

"Математика за феите" на издателство "Колибри"

"Математика за феите" (превод: Венцеслав Николов, 272 стр., цена: 18 лв.) е силен, емоционално наситен и човечен роман за една изключителна жена, която в подчертано мъжкия научен свят на Англия и Европа от първата половина на XIX век е запечатала своето име в аналите на математическите открития.

Дъщеря на прочутия и скандален поет Джордж Байрон, тази интересна, умна и красива дама, родила три деца, тормозена цял живот от деспотичната си майка, се чувства по-удобно сред числата, отколкото в тесния корсет на английската аристокрация, към която принадлежи.

Ада, графиня Лъвлейс по мъж, поставя своята страст към математиката пред блясъка на благородническата си титла.

Подвластна впрочем и на силни любовни трепети, тя създава първата програма за прототипа на днешния компютър, преди да угасне от рак в разцвета на творческите си сили. Наричат я първата програмистка в историята.

За автора

Мексиканският писател Франсиско Х. Хагенбек е роден през 1965 г. Следва архитектура, по-късно се ориентира към литературното поприще. Твори в най-различни жанрове – автор е на повече от десет романа (исторически, детективски и в стил ноар), сценарии, комикси, детски четива и др.

Носител е на редица престижни национални и международни награди, сред тях испански, френски и латиноамерикански. Изявява се и в областта на романизираните биографии, привлечен от живота на интересни личности като мексиканския композитор и певец Агустин Лара и знаменитата художничка Фрида Кало.

"Математика за феите" е вдъхновен и свеж прочит на житейския път на една забележителна жена - талантливата математичка Ада Байрон.

Откъс

ГЛАВА I 1823 г.

Тя иде като нощ красива
със чисти звездни небеса.
В лика ѝ лъч и мрак разкриват
най-нежните си чудеса;
не като ден лъчи разлива –
като предутринна роса.

Тези думи прелетяха през главата ѝ като орляк врабци, на които са отворили без време вратата на клетката. Момиченцето изпиваше с поглед всяка буква, направо вкусваше с очи мастилото на книгата. Усещаше, че стихът се сплавя с кръвта, която галопираше във вените ѝ при мисълта, че върши нещо забранено.

Пръстът ѝ пробяга върху думите, усети едва доловимата им релефност и вкуси с наслада стиховете, сякаш бяха захаросана пастичка. Кафявите очи на детето се отвориха и усмивката постепенно покри лицето ѝ като прилив, който обгръща брега. Тя погълна думите, които се превръщаха в поезия, и откри, че имаха вкус на грях, както захапването на ябълката от Ева, донесло толкова низости на света.

Това беше акт на непокорство, същият грях, който се привеждаше като пример в ревностно проповядваните от баба ѝ религиозни нравоучения. Научеше ли майка ѝ за него, този грях щеше да ѝ докара до главата ужасна беда.

Ако отнемеш от лъчите,
ще се загуби чарът прост,
който изгрява във очите
изпод къдрици-абанос,
където често пъти скрит е
невинен порив, мил въпрос.

Пред нея се появиха още стихове от тази малка книжка с черна подвързия. Момиченцето не можеше да престане да чете, беше обсебено от преживяването на тези чудеса. Седеше на стола пред писалището си, до голямото си легло, ескортирано от капители и от цяла армия възглавници.

В спалнята ѝ нямаше нищо, което да отклони вниманието ѝ, а и да имаше, щеше да е без значение, тъй като тя летеше през това стихотворение. Вглъбена в четивото си, не усети как вратата се отвори. Не долови и безшумните стъпки, които преминаха по дъсчения под и стигнаха до мястото, където тя четеше.

– Ада! – чу се глас. Когато той отекна о стените, тя разбра, че е прекалено късно. Треперейки, малката вдигна поглед и се озова срещу майка си едва на крачка разстояние. Момиченцето отвори уста, за да излъже и да каже, че си е писала домашните, зададени ѝ от нейния наставник, но не успя да издаде нито звук.

Ужасена, тя само погледна своята родителка, която я разучаваше с гневно изражение и с ръце на хълбоците. Ан Изабела Милбанк Байрон, Анабела, беше дребна на ръст жена, но подобно на парфюм, концентриран в малко шишенце, избухливият ѝ характер можеше да запълни всяко пространство, ако се отпушеше. Беше всичко друго, но не и сдържана.

Благородническата ѝ кръв вземаше връх при всяко действие в живота ѝ. От овладяното до съвършенство дишане до елегантните модни дрехи в стил ампир. Дясната ѝ ръка се вдигна властно, отделяйки се от индиговосинята ѝ рокля с деколте, плътно прилепнало към торса едва на няколко сантиметра от бюста.

Дланта ѝ се протегна към лицето на момиченцето и то съзря порцелановата кожа, притежавана от жените със синя кръв в Англия. Това беше кожа на баронеса, всеотдайна майка и учена жена, посветила се на математиката. Беше красивото бледо покритие на Принцесата на паралелограмите – галено прозвище, което бившият ѝ съпруг, прочутият поет и мислител лорд Байрон, ѝ бе дал във време, когато любовта им все още можеше да се споменава като нещо приятно. За тази жена нещата се бяха променили – нямаше нищо, което да ненавижда повече от мисълта, че дъщеря ѝ може да стане като баща си.

– Какво държите в ръцете си, Ада? – попита Анабела с фалцета си, който напомняше камбаните на катедралата в Уинчестър.

Детето излезе от вцепенението си и тутакси остави настрана малката книжка с черна подвързия до томовете по география, математика и други науки, които чакаха ред да бъдат изучавани. Ръката ѝ се върна в скута ѝ и се скри в един от джобовете на домашната ѝ дреха подобно на изплашен заек, който се шмугва в леговището си.

– Аз просто си готвех домашните, майко – отвърна с пресеклив глас Ада.

Ръката на жената не помръдна, не изчезна и смръщеният ѝ израз. От очите ѝ се излъчваше повече огън от онзи, който едва тлееше в камината в стаята на Ада, до писалището ѝ.

– Тази мека подвързия от черна кожа не ми е позната. Каквато е тънка, не ми напомня на никоя от публикациите на Уилям Френд, които разучаваме толкова задълбочено – заяви с характерния си повелителен глас баронеса Анабела.

– Това е просто есе, майко, кълна ви се – отново се опита да обясни малката, като се обърна, за да вземе няколко въгленови молива за писане и хартия.

– Искам да го видя… И никога повече не се кълнете напразно – викате дявола да ви става съучастник, госпожице.

– Аз съм готова за урока. Ако желаете, може да отидем в градината да прегледаме домашните ми. – Тя се опита да отклони посоката на натякването, след което се изправи с учебните си помагала и си наложи като маска невинна усмивка, която породи жест на отвращение у майка ѝ.

– Няма да повтарям… Каква е тази книга, Ада Огъс…? – агресивно попита майката.

Ада забеляза – родителката ѝ беше толкова ядосана, че от устата ѝ се изплъзна второто ѝ име – Огъста, дадено ѝ в чест на леля ѝ по бащина линия. Това второ име обаче щеше винаги да бъде под забрана за ушите ѝ, тъй като напомняше за семейството на баща ѝ.

– Нищо особено… – каза тя и понечи да се изплъзне през празното пространство, оставено между бухналата и дълга майчина пола и отрупаната с книги стена на стаята. Нещо ѝ пресече пътя и внезапно я оглуши – протегнатата ръка на майка ѝ, превърнала се в прицелен право в бузата ѝ снаряд, който се вряза в Ада, докато тя говореше. Огромният златен пръстен на средния пръст на майка ѝ одра единия ъгъл на устните на детето. Звучната плесница продължи да отеква, докато кръвта опръскваше устните ѝ.

– Вироглава сте… Помолих ви за нещо. Паметта навярно ви изневерява, госпожичке, но в този дом моите заповеди трябва да се изпълняват безпрекословно. Така че стига сте ми циврили, това наказание си го спечелихте заради нахалството си – каза Анабела. Ада опипа удареното си лице. От раната устните ѝ започнаха да се обагрят в тъмночервено. В очите ѝ набъбнаха няколко сълзи. Нямаше обаче плач или охкане, само поглед и той се впи в причинилия раната пръстен, от който гербът на майчиния ѝ род

Ноел сякаш ѝ се подиграваше.

– Книгата, моля – настоя майката.

Сдържайки плача си, Ада взе с треперещи ръце томчето с черна подвързия, докато кръвта разкрасяваше роклята ѝ с малки капки. Понечи да го подаде на майка си, но някакъв инстинкт за самосъхранение я подтикна да не го пуска, когато тя го сграбчи.

Няколко секунди двете се боричкаха коя да бъде притежател на книжката. С бързо, почти незабележимо за очите на малката движение майката успя да види заглавието на творбата. Красивото ѝ лице, по което въздишаше целият английски двор на Джордж IV, се обезобрази, възприемайки ужасяваща гримаса на гаргойл.

Пронизителен вик раздра въздуха и книгата отново удари Ада в лицето. Този път ударът я събори на пода. Не можа да сдържи повече плача си и заедно със сълзите ѝ, които се смесваха с кръвта, избухна вопъл на болка.

– Негодница! Безсрамница! Защо го направи? – извика истерично Анабела, като тропаше и ръкомахаше като обезумяла. – Единственото поставено в този дом изискване беше погазено от вашия извратен ум! Никога повече няма да стъпите при онези долни плебеи! Оттук нататък ще прекарате целия си живот затворена в тази стая! Вие сте неблагодарница, аз ви дадох добро име, възможност да се изучите и най-добрите учители, а вие постъпвате така с мен, която ви обича повече от всеки друг… – продължи да крещи майка ѝ, докато лицето на момиченцето си стоеше приковано в дъските на пода и се мъчеше да се слее с тях, за да успее да се превърне в неодушевен предмет, който не само да не изпитва болка, но да не чувства абсолютно нищо.

– Не… – успя да смотолеви Ада.

Искаше ѝ се да каже колко силно ненавижда прекалено подредения и строг живот на майка си, безразсъдното ѝ маниакално отношение към баща ѝ, което я капсулираше в една лъжлива действителност, където всичко свързано с него бе за нея табу, до такава степен, че ѝ бе забранила да чете вестници и бе покрила портрета му с чаршаф до последното ъгълче.

Искаше ѝ се да изкаже право в лицето на майка си огорчението си, че настоява тя да се насочи към математиката, за да я отдалечи от сатанинския път на поезията. Искаше ѝ се да ѝ каже това и още много неща. Но не го стори. Стана, пое си въздух и с бързо движение избърса с ръкава си кръвта, която започваше да се съсирва. Взе пособията си за писане и без да удостои майка си с поглед, излезе тичешком от стаята и пак извика:

– Не!

Анабела се опита да я хване, но Ада прояви повече сърцатост и се измъкна през вратата. Жената изръмжа. Искаше ѝ се да вдигне ръка, за да я прокълне, но знаеше, че този жест ще представлява грях в очите на Бога. Баронеса Ноел Байрон впери поглед в пода, където причинителят на целия проблем лежеше захвърлен като забравен на война труп.

Стихосбирката беше опръскана с кръв от устата на Ада Огъста Байрон, законна дъщеря на лорд Байрон. Като злостна насмешка капките кръв се простираха по хартията върху последната строфа от стихотворението, написано от самия лорд Байрон:

И кротки, но красноречиви,
по устните и по челото
се гонят блясъците живи
на дух, отдаден на доброто,
на чувства и на ум, щастливи
в единството си с Естеството.

Преди кръвта да успее да покрие последните думи, баронеса Анабела Байрон изведнъж се наведе, взе книгата и я вдигна от пода, сякаш и той беше недостоен да поеме тежестта на превърнатата в слово поквара, която съпругът ѝ бе дръзнал да напише. С широки и енергични крачки и като я притискаше в скута си с омерзение, тя я занесе в стаята до камината, която едва-едва пръскаше оранжеви искри.

Въздъхна дълбоко и я хвърли между цепениците, които лакомо започнаха да я поглъщат с пламъците си. Книгата разпали огъня, който сякаш гаснеше в агония. Думите ѝ и кръвта на Ада се сляха в танца на пламъците като двойка прегърнати влюбени, предадени на заколение.