Фиона Валпи: „Море от спомени“

През март ИК "Хермес" представи на българските читатели романа "Море от спомени" от Фиона Валпи. Една пленителна история за силата на паметта и любовта, която ни пренася във Франция през 1938 г. и по времето на Втората световна война.
Книгата ще се хареса на всички почитатели на историческите романи и на феновете на Алисън Ричман и Сара Джио.

За книгата

Всяко семейство има своите тайни, но когато Кендра отива да посети баба си Ела в старческия дом, тя дори не подозира колко малко знае за живота на възрастната жена. Паметта на Ела отслабва, но тя е решила да направи един последен подарък на своята внучка. Като й разкаже спомените си.

През 1938 г. седемнайсетгодишната Ела заминава за Франция, за да прекара лятото при семейни приятели. Там тя се запознава с очарователните близнаци Кристоф и Каролин. Тримата бързо се сприятеляват, а между Ела и Кристоф пламва любов. Плановете им за съвместно бъдеще обаче се провалят, когато избухва Втората световна война.

Принудена да се върне в Шотландия, Ела се записва като доброволка във военновъздушните сили. Именно там среща Ангъс, за когото се омъжва след края на войната. Защото смята, че Кристоф е загинал на фронта.

Няколко десетилетия по-късно, сред морето от спомени на Ела, Кендра не само ще научи дълго пазените семейни тайни, но ще открие и втори шанс за самата себе си.

Книгата е номинирана за награда Saltire през 2018 г., а електронното й издание става бестселър №1 на „Амазон“ за Великобритания и Австралия.

За автора

Фиона Валпи е автор на бестселърови романи, преведени на повече от двадесет езика. Книгите й са както със съвременни, така и с исторически сюжети и често са вдъхновени от женската сила и чувствителност. Писателката е живяла във Великобритания и Франция, а любовта й към двете страни, историята им и хората там, се усеща във всяка нейна книга.

За „Море от спомени“ споделя: „Опитах се за придържам към историческото минало възможно най-точно, като следвах ключовите събития и дати на Втората световна война. В една или две области обаче си позволих известна свобода, следвайки съвета на Марк Твен: Никога не оставяйте истината да застане на пътя на добрата история!“

Откъс от „Море от спомени“

1938 г., Ил дьо Ре

Едно момиче стоеше на кея и гледаше как фериботът, който щеше да го пренесе до острова, пори уверено сините води към него.

То остави на земята кремавото куфарче за пътуване и изхлузи сакото от раменете си. Майсторски скроената дреха вече не ограничаваше движенията му – сега топлината на френското слънце галеше раменете му. Ръцете му бяха бледи след дългата северна зима, а и тази година изобщо не можеше да се говори за пролет. Почувства се като пеперуда, която се излюпва от пашкула и изведнъж открива, че има криле; разперва ги широко, за да проникнат в тях топлина, светлина и цвят.

Бризът – лекият полъх от широкия Атлантически океан, простиращ се до другия край на света отвъд равния остров – повдигна косата му с цвят на мед, която се спускаше до раменете му, и разхлади врата и зачервените му бузи.

Пътуването от Единбург беше дълго, изпълнено с нови и вълнуващи преживявания. Момичето щеше да се чувства уморено, ако не беше толкова нервно заради предстоящата среща с домакините си, а с приближаването на ферибота вече се приближаваше и това препятствие. Въпреки протестите на Ела, че на седемнайсет години може да се справи отлично и сама, майка й я придружи до кораба и в спалния вагон до Лондон спа блажено на другата койка. Бавното й ритмично дишане се смесваше с тракането на колелата върху релсите и от време на време със стряскащия рев на друг влак, преминаващ в тъмнината.

Но Ела, привикнала с тишината на спалнята си в зелените предградия на Южен Единбург, почти не беше мигнала. Не че това я смущаваше. Беше прекалено развълнувана, умът й беше зает с предстоящото пътуване, а лятото в чужбина се простираше пред нея като обещание. Тя се полюшваше на тясното си легло с твърдо колосани памучни чаршафи и сиво вълнено одеяло с избродиран червен монограм LNER и упражняваше наум френски изрази. Едно беше да е първа в класа си и да получава одобрителни кимвания от мадмоазел Мъри, но Ела подозираше, че акцентът на учителката й беше силно повлиян от характерния за Морнингсайд акцент. Френският език със сигурност звучеше много по-различно на грамофонните плочи, които майка й пускаше замечтано усмихната, докато слушаше как пее Морис Рено и си припомняше времето, когато беше гледала изпълненията му в Париж като момиче.

– Знаеш ли, Ела, много е важно да прекараш известно време в страната, ако наистина искаш да можеш да говориш чужд език – заяви веднъж тя. – Още повече пък, ако искаш да разбереш културата.

И така, миналата Коледа майка й писа на старата си приятелка Мариан Марте дали е възможно Ела да им гостува седмица-две.

– Още по-добре – вместо една седмица в Париж, тя те кани да прекараш цялото лято с тях във ваканционната им къща на Ил дьо Ре! Цели шест седмици с близнаците! Представи си, ще научиш френския като роден език.

Ела скри лекото си разочарование. Тя с нетърпение очакваше да се потопи в изтънчеността и елегантността, които Париж й обещаваше в една статия в Пикчър Поуст, посветена на прочутото Световно изложение, на което градът беше домакин предишната година. Ела не беше чувала нищо за този остров. Справка в тежкия Атлас на света показа, че това е едно от няколкото късчета суша, които сякаш са били отцепени от атлантическия бряг на Франция и са паднали в морето. Но все пак приключението си беше приключение, особено за момиче, което никога досега не беше ходило по-далеч от Файф.

Фериботът намали скорост, когато започна да се приближава до кея, и внезапно на пристанището настана суматоха. Един матрос пренесе куфара й на кораба вместо нея, като й хвърли одобрителен поглед през рамо, а Ела вдигна куфарчето си и го последва на борда. Мъж с барета постави кафез с писукащи пилета в сянката на кабината на щурвала, усмихна се на Ела и седна на твърдата дървена пейка, която преминаваше по цялата дължина на ръба на ферибота. И тогава, с викове и ръкомахания, отвързаха въжетата и фериботът започна обратното си пътуване към острова, като зави бързо, за да се възползва максимално от прилива.

Ела застана близо до носа, загледана към своята дестинация – бледо петно суша, което се простираше ниско сред вълните. При буря почти може да бъде отнесено, представи си Ела. Припомнила си предупреждението на майка си, тя прикрепяше с една ръка сламената шапка, която пазеше лицето й от слънцето – бризът над водата се беше усилил и заплаши да я грабне от главата й и да я запрати сред вълните. Ела облиза устните си, за да ги навлажни, и усети солен вкус.

Небето над нея беше зашеметяващо синьо – много по-различно от сивото небе над Единбург, с което беше свикнала – и тя вдигна лице нагоре, за да проследи траекторията на една чайка, която се носеше във висините.