Джоджо Мойс – Нощна музика

Испанската къща е старо, порутено имение на брега на живописно езеро в Норфък, Англия. Но след смъртта на собственика унаследяването му събужда стари вражди и нови страсти.

За Мат Маккарти придобиването на къщата символизира отмъщението му към семейството, съсипало баща му. Съпругата му – Лора, пък я приема като гнездо за идеален семеен живот.

Чрез имота разореният строителен предприемач Никълъс Трент ще възстанови репутацията и богатството си.

За Изабел Дюланси обаче да се нанесе там е единственият начин да оцелее. Неотдавна съпругът й е починал и е оставил на нея и двете им деца единствено дългове. Доскоро водила охолен живот на известна цигуларка в центъра на Лондон, сега Изабел трябва да се научи да се справя с всекидневните финансови нужди на семейството си. Както и с безбожно скъпия и крайно необходим ремонт на Испанската къща, чиято наследница се оказва.

Освен това Изабел трябва да се справи и с всички, които искат да се домогнат до имота.

 

 

За автора

Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 г. Прави успешна журналистическа кариера, но мечтата й е да стане писател. Дебютният й роман се радва на положителни отзиви, но големият пробив идва с „Аз преди теб“. Необичайната любовна история се превръща в световна сензация с продадени над четиринадесет милиона екземпляра.

По „Аз преди теб“ е заснет и едноименен филм с участието на Емилия Кларк (Луиза) и Сам Клафлин (Уил). Екранизацията, подобно на романа, предизвика истински фурор. След успеха на филма „Аз преди теб“ (над $200 млн. приходи от прожекции) Джоджо работи по сценариите на още три свои книги: „Един + един“, „Последното писмо от любимия“ и „Подаряваш ми звезди“.

От 23 юли 2021 г. филмът „Последното писмо от любимия“ ще може да се гледа в Netflix. По филмовата адаптация на романа работи Августин Фризел - режисьорката на предизвикателния сериал „Еуфория“. Актрисите Фелисити Джоунс („Теория на всичко“) и Шейлийн Удли („Големите малки лъжи“) влизат в главните роли и са част от продуцентския екип на филма.

До този момент книгите на Джоджо Мойс са преведени на четиридесет и шест езика и от тях са продадени над тридесет и осем милиона екземпляра. Медиите на Острова я обявиха за „най-добрата съвременна британска авторка“.

През юни ИК „Хермес“ ще зарадва многобройните й почитатели в България с романа „Нощна музика“.

 

 

Откъс

 

Изабел обви с ръце тялото си, мъчейки се да избяга от надвисналата над нея скръб, от усещането за ампутация, което я връхлиташе всеки път, когато се озовеше сама в огромното легло.

През стената се чуваше приглушеният звук на телевизора и тя си представи сина си, прегърбен пред екрана, вероятно потънал в поредната видео игра. За кратко се беше надявала, че някое от децата й може да се запали по музиката, но и те като баща си нямаха особен талант, още по-малко пък влечение.

Може би така беше по-добре, казваше си тя. Вероятно само на един член от семейството му се полагаше възможността да следва мечтата си. Лоран я беше разглезил. Беше й позволил тя да бъде късметлийката.

Чу Мери да се прибира и последвалия кратък разговор между нея и Кити. Знаеше, че повече не може да си позволи лукса да се излежава тук, затова стана, изпъна завивката и бавно слезе долу. Завари дъщеря си да седи с кръстосани крака върху ниската масичка. Пред нея Купчината беше разпределена на малки купчини от кафяви или ръчно надписани пликове, разделени по получател.

-        Мери отиде до супермаркета. – Кити остави поредния плик на мястото му. – Реших, че вероятно е време да отворим някои от тези писма.

-        Аз ще го направя. Няма нужда да ми помагаш, миличка. – Изабел се наведе и погали дъщеря си по косата.

-        По-лесно ще е, ако сме двете.

В гласа й нямаше горчивина, само практичност, която накара Изабел да изпита смесица от благодарност и вина.

-        Тогава аз ще приготвя чай – каза тя.

Мери беше част от семейството им, откакто Кити се беше родила. Понякога Изабел си даваше сметка, че бавачката познава децата й по-добре от самата нея. Уравновесеният характер на Мери и практичният й подход ги бяха спасили през изминалите няколко месеца, в които нейната непоклатимост беше донесла нужната доза нормалност в нереалното и странно положение, в което бяха изпаднали. Изабел не можеше да си представи как би се справила без Мери. Само мисълта, че ще трябва да готви, глади, да сменя чаршафи и да прави хилядите други неща, с които бавачката се занимаваше всеки ден, я изпълваше с отчаяние.

„Трябва да съм силна - повтаряше си тя. - Има и по-лоши неща. След година може би отново ще се смеем.“

Когато се върна с двете чаши чай, тя целуна дъщеря си по главата, изпълнена с благодарност, че я има. Кити се усмихна разсеяно, после размаха нещо под носа й.

-        Трябва да платим това скоро. – Подаде на Изабел просрочената сметка за газта. – Заплашват да ни я спрат. Но ето там в дъното пише, че може да се плати по телефона, ако имаш карта.

Извлечението от кредитната карта, което Изабел току-що беше отворила, я уведомяваше, че е пропуснала да внесе минималната погасителна вноска за последните два месеца, и прибавяше страховита според нея сума към дължимата дотук. Изабел бутна плика под останалите в Купчината. Нямаше пари. Господин Картрайт й беше казал.

-        Ще се погрижа – увери тя дъщеря си. Щеше да плати сметките. Да намери пари. Всичко щеше да се нареди. „Какво да правя? - запита се Изабел.  - Ако постъпя така, ще разбия сърцата им. Ако постъпя иначе, ще разбия своето.“

-        Това не знам какво е. – Кити й метна дебел бял плик, надписан отпред с наклонен елегантен почерк.

-        Оставяй ги на едно място, миличка. Вероятно някой от френските роднини, които сега научават.

-        Не, адресиран е до татко. И е отбелязано „лично“.

-        Тогава го сложи при онези, напечатаните. Всичко, което се нуждае от спешно внимание, давай насам. Другите ги остави засега. Днес нямам сили. – Толкова беше уморена! Постоянно изпитваше тази умора. Представи си какво облекчение би било да се отпусне на износените възглавници на дивана и да затвори очи.

-        Ще се оправим, нали, мамо?

Изабел мигновено изпъна рамене.

-        О, всичко ще се нареди. – Когато искаше, можеше да звучи убедително. Тъкмо щеше да се насили да се усмихне окуражително, когато я спря лист хартия пред нея с подписа на Лоран в края. Пред очите й изплува образът му - как се подписва, с небрежен замах, почти без да поглежда към листа. „Никога повече няма да видя ръцете му - помисли си тя. С къси, пълни пръсти, с леко розовеещи нокти.  - Никога няма да ги усетя по себе си. Да ме прегръщат.“ След цели девет месеца вече разпознаваше тези моменти: загубата я връхлиташе безпощадно, без предупреждение. В скръбта нямаше никаква плавност. Блъскаше я като неочаквана вълна на брега, заливаше я, заплашваше да я потопи. Как можеше тези ръце просто да престанат да съществуват?

-        Мамо, трябва да видиш това.

Трябваше да мобилизира и последните си сили, за да се съсредоточи върху Кити. Усещаше главата си странно, сякаш не можеше да накара лицето си да добие поне малко по-нормално изражение.

-        Просто сложи всички сметки на едно място, миличка. – Лоран, крещеше вътрешно тя, как можа да ни оставиш? – Виж какво, защо не довършим това утре? Мисля… Трябва ми чаша вино. – Сама долови треперенето в гласа си.

-        Не. Трябва да видиш това. – Кити размахваше ново писмо пред лицето й.

„Още официални документи за подпис, за вземане на решения. Как да направя този избор? Защо трябва да пожертваме всичко?“

-        Не сега, Кити. – Костваше й огромно усилие да не повиши тон.

-        Но виж. Ето. – Дъщеря й набута напечатаното писмо в ръцете на майка си. – Не знам дали не е някаква шега, но тук пише, че някой ти е завещал къща.