Севар Иванов: Стефан Данаилов ме научи, че да си актьор, означава да можеш всичко

Севар Иванов е от онези хора, които като видиш веднъж  ти се иска да срещнеш отново. Изключително талантив и характерен, в момента той е поел ново предизвикателство - моноспектакъла “Кученцето се засмя” по Джон Фанти, в който влиза в ролята на Артуро Бандини - един творец на кръстопът. Какво е научил от своя герой, как се чувства сам на сцената, за какво мечтае и какви съвети е получил от своя учител Стефан Данаилов - прочетете в интервюто, което даде за HighViewArt.


-Севар, тръгваш на турне с моноспектакъла “Кученцето се засмя” по Джон Фанти, като първата дата е на 26 юли на новата сцена „Централни хали“ в София. Как се чувстваш сам на сцената и то в образа на писателя Артуро Бандини

-Моноспектакълът е интересна театрална форма. Изправяйки се сам на сцената, единственото, на което можеш да разчиташ си ти самия. Това и очакват хората, които са дошли да те гледат. Не можеш да си позволиш да дадеш по-малко от най-доброто възможно, независимо какво ти се е случило през деня, преди представлението и така нататък. Хората искат да бъдат преведени през историята и ти се отдават напълно с началото на представлението, гласуват ти пълно доверие. Да усещаш очите на хората върху себе си е отговорна задача, която става изключително приятна, когато с края на спектакъла, зрителите още не са откъснали погледите си от теб. Адреналинът от добре преминал спектакъл е много зареждащо усещане, така че правя всичко, което зависи от мен, за да го изпитвам, колкото се може по-често.  

-На сцената влизаш в битка за екзистенциалното оцеляване на твореца. Кое бе и продължава да е най-трудно за теб в този моноспектакъл?

-Като артист това представление ми действа като терапия. Уча се от грешките на Артуро Бандини и гледам да не ги прилагам в собствения си живот. Най-голямото предизвикателство пред голяма част от артистите, а и като цяло хората, е може би вътрешният глас, който все ще намери удобния момент да те подкопае с въпросите: „Достатъчно добър ли си?“, „Защо си губиш времето с нещо, в което не си най-добрия? И като цяло – добър ли си въобще?“. Може би много хора допускат този глас в главата да им насажда различни страхове и да ги кара да подтиснат себе си. Въпреки че понякога този саботьор повдига саморазрушителни теми за размисъл, аз го предпочитам пред случаите, в които хора тотално се самозабравят и поглъщат от собственото си имагинерно съвършенство. Все още на моменти търся баланса между градивната самокритика, която да ме мотивира да съм по-добър всеки следващ път и саморазрушението. 

-Кой е Артуро Бандини за теб? 

-Артуро Бандини е човек на кръстопът. Но не просто между два избора, а на място, на което се пресичат реалността (граничеща с битовото) и амбициозните му фантазии. И в двете няма нищо лошо, но най-ползотворно би било да намерим как да ги съчетаваме. Е, Артуро няма особено намерение да комбинира и се опитва да натъпче реалността в имагинерното, а това не е особено възможно. Артуро Бандини е от онези артисти, които си мислят, че са нещо повече от всички останали хора. Накрая сам стига до заключението, че всички сме еднакви – дошли се от едно и също място и на едно място ще отидем. 

-Ти самият бил ли си на прага на подобни екзистенциални въпроси – да бъдеш велик актьор, например?

-По-скоро екзистенциалното е „ставам ли за актьор“. Не знам дали, ако се мислиш за велик актьор, ще бъдеш велик актьор. И дали великите актьори се мислят за такива. Това по-скоро е оценка на критиката, аудиторията и времето. За себе си – искам да бъда добър актьор. Талантът като даденост е нещо, което не зависи от теб, затова и гледам да не разчитам единствено на него. Гледам да бъда професионалист, да слушам и вниквам, да трупам нови знания и умения. А това дали ставам за тази професия, ще се разбере с времето. Засега сигурно се справям, щом все още се занимавам с нея.

-Спомняш ли си какво е първото нещо, което си помисли, когато прочете пиесата?

-Много силно се припознах със ситуацията, обстановката, характера и творческите търсения на героя. Режисьорът на представлението Ана Батева е направила страхотна драматизация. Прочетох целия роман и има материал за още няколко спектакъла. Разбира се, първата ми мисъл беше „Ще се справя ли?“. Това беше и първият ми въпрос към Ана. Тя каза, че ще се справя и така започнахме работа заедно.

-Намери ли отговори за себе си на някои от въпросите, които пиесата задава?

-Някои въпроси намерих, други си ги припомних. Още по-вълнуващо е, че текстът е полу-биографичен. Въпреки измислените герои, романът проследява историята на своя автор Джон Фанти и го прави популярен в Щатите. Един писател, който чака да стане велик, без да напише нищо. Накрая излива отчаянието си в писмо, което агентът му иска да публикува. Да мечтаеш е сладката част, но трябва да имаш и готовността да си следваш мечтите, а колкото по-смели са те, толкова повече работа те чака. 

-Какво ти казват хората след като гледат спектакъла?

-Досега съм чувал само хубави отзиви за спектакъла. Сигурно, ако има негативни коментари, коментиращите любезно изчакват да се обърна, за да спокойно да обсъдят какво мислят. Екипът на спектакъла е доволен, за мен всяка среща с публиката е някаква луда терапия… Не знам какво ми казват хората, освен, разбира се, любимия въпрос „Как го помниш целия този текст?“

-След София на 30 юли си в Казанлък, на 6 август – в Сливен, на 7 август – в Ямбол, на 9 август – във Варна и на 10 август – в Бургас. Готов ли си за среща с почитателите в страната?

-Да! Вълнувам се, разбира се. Ще се радвам и, ако хората споделят впечатленията си след представлението и дано успеем да си поговорим за спектакъла. Много е интересно, че зрителите пречупват сюжета и героите през собствените си преживявания и това, което им се е случвало през годините. Надявам се, че след представленията ще излязат замислени…

-Премиерните спектакли на "Кученцето се засмя", продуцирана от Spam Studios, бяха миналата година. Сега компанията DeSta Production се заема със разпространението на моноспектакъла. Доколко е важно някой да ти подаде ръка в този бизнес?

-Шоубизнесът е бизнес. Театърът е изкуство. Въпреки че няма обективни показатели за измерване на художествена стойност, има някои показатели, които приближават отделното представление към едната или другата „страна на везната“. Театърът е колективно изкуство, в което всеки има своята роля, която оказва значение върху крайния резултат. Както е от значение създаването, така и популяризирането на творческия продукт. Моя беше идеята да се обърнем към DeSta Production с въпрос дали проявяват интерес да организират национално (а защо пък и само национално) турне на „Кученцето се засмя“. Тук никой не подава ръка, а всички запретваме ръкави, за да си свършим работата. И най-вече – спектакълът „Кученцето се засмя“ да достигне до повече хора. 

-Сигурни сме, че е голям комплимент за теб, че те сравняват като енергия с младия Мариус Куркински. Какво означава това за теб? Срещал ли си се с Мариус?

-То, толкова пъти се повтори това, че се надявам да не стане обида за него, вместо комплимент за мен. Гледал съм го, но не се познаваме лично. Никога не съм се стремил да имитирам или да приличам на някого. Дори въпросите за любими актьори, роли, филми и така нататък са ми трудни. Гледам да бъда себе си. Може и да е клиширано, но пък не е и лесна задача. 

-Защо всъщност реши да станеш актьор?

-Учих финанси и разбрах, че няма да се чувствам добре, ако се затворя в един офис от понеделник до петък. Тогава тръгнах на театрална школа, после реших да се пробвам и да кандидатствам в НАТФИЗ, и така… Дали съм го решил, не знам, но определено не се дърпах особено от нещата, които ми се случват.  

-Завършваш през 2016 г. НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. Какво си спомняш от срещите и уроците на Мастъра? И всъщност какво от това, което ти е казал, ще следваш цял живот?

-Най-важният урок, който много често ми прокънтява в главата е, че не трябва да спираме „да си пълним торбичката“ с нови знания и умения, защото не знаеш утре каква роля ще получиш. Да си актьор, означава да можеш всичко. И да го можеш толкова прецизно, сякаш винаги си го правил. Защото нашата работа няма за цел да остане скрита от хората… напротив. 

-Какво предстои за теб?

-През тази седмица приключва уъркшоп с преподаватели от Института Лий Страсбърг в Лос Анджелис, за който бях селектиран, заедно с още 15 изключителни колеги. Две седмици работим с Диг Уейн и Дейвид Страсбърг върху различни актьорски упражнения, техники и средства. Уъркшопът е организиран от Кристина Верославова, заела се с нелеката задача да доведе в България преподаватели на школата на Лий Страсбърг. След края на уъркшора е турнето на „Кученцето се засмя“. А след това – аз самият нямам търпение да разбера какво предстои.

-Какъв човек е Севар извън сцената и за какво мечтае?

-Севар е работохолик, който вечно има чувството, че нищо не е направил. Надявам се, че съм добър човек. Гледам да се подобрявам, колкото мога – да премахвам вредни навици и да изграждам полезни; да си изпълнявам думата; да правя това, което си наумя (дори и да е с известна отсрочка понякога). Опитвам се по-малко да мисля и повече да се впускам в действие. Все повече гледам да си следвам интуицията и за съжаление доста често виждам, че живеем в доста отровна среда. Още по-лошото е, че ние сами си я тровим. Та, гледам, ако не мога да помогна с нещо, то поне да не преча.

-Вярваш ли, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му?

-Мечтите по-скоро са заявката колко е голям човек. А когато поемеш по пътя към тяхното сбъдване, тогава разбираш колко си голям всъщност. 

-Ако можеше да определиш себе си с театрална постановка – коя би била тя?

-Ако трябва да дам конкретно заглавие, не бих могъл да посоча. Ще ми се да съм мюзикъл на Бродуей – сложен механизъм между актьори, балет, оркестър и технически екипи – всеки на правилното място, в точния момент… и така 8 пъти в седмицата. Още по-хубаво би било, ако съм от тези спектакли, които се качват на Бродуей, след като са се играли в някой малък театър или алтернативно пространство и някой ги е забелязал, и им е дал шанс. 

-Какво пожелаваш на читателите на HighViewArt?

-Да бъдат по-добри… както към другите, така и към себе си. Тъй като няколко пъти подхванахме темата за мечтите – да мечтаят и да се захващат с постигането на мечтите си…  И още едно пожелание – както за тях, така и за мен – да се видим на предстоящите представления на „Кученцето се засмя“.  

Снимки: Кристина Личева