High View Inspiration: Импровизиран разговор със Златин Цветков
Като всички хубави неща, които се зараждат спонтанно, така се появи и рубриката High View Inspiration. Място, в което ще ви срещаме с личности, които превръщат вдъхновението си в ежедневие и го предават по един изключителен начин в творчеството си.
Преди 5 години Златин Цветков поема по един нов път, пътя на импровизационния театър, като взима със себе си само страстта към театъра и игривото любопитство за живота.
Поема по път, който никога не знаеш къде и колко далеч ще те отведе. Днес е основател на импровизационен театър ШиЗиПро. Днес, с майсторския усет на диригент, само задава нотите на своя екип и оставя магията да се случи.
Не знам къде ще ме отведе разговора ни със Златин, който следва по-долу. Знам само, че ще търсим истината – за живота в театъра и за театъра в живота.
- Здравей, Златине! Хайде да импровизираме началото на нашия разговор. Задай му ти посока.
- Ето ти една отправна точка – ако се интересуваш от процеса, резултатът се получава винаги. Ако се интересуваш от резултата, по някакъв начин можеш да се обречеш на това да работиш за следствието, без да намираш причините за нещата.
Например, ако те интересува само копаенето, ще мъчиш много да се научиш, но накрая ще копаеш ефективно. Но ако те интересува да забогатееш с копаене, а не самото копаене, ще започнеш да мислиш как става по-евтино и да намираш различни начини как да изкопаеш една дупка, но процесът ще остане на втори план и накрая може и никога да не станеш добър копач.
Ако копаеш цял живот с удоволствие, най-вероятно ще станеш майстор в копаенето и ще си щастлив. Така че, ако искаш да станеш експерт в нещо, най-добре е да се поинтересуваш какво ти харесва да правиш постоянно. Нали има една такава теория, че 10 000 часа ти трябват, за да станеш експерт в областта, в която се занимаваш.
- А ти какво си правил редовно в рамките на 10 000 часа?
- Най-вероятно в това, което правя сега, вече са минали 10 000 часа. Нека да сметна. 10 000 часа са 416 дни или година и малко, но да работиш всеки ден по 24 часа, да живееш с това нещо или горе долу 3 години от понеделник до петък (смее се, бел.ред.). А аз се занимавам с импровизационен театър от 5 години.
- Къде се крие тайната на актьорската наркомания към сцената?
- Бях още на 16 години, когато се записах случайно на една театрална студиа и много ми хареса. Номерът е да бъдеш истински в тази професия. Моят първи учител от тези времента, Петър Върбанов, много държеше да бъдем истински. Връщаше ни по безкрайно много пъти на едно и също нещо, докато накрая наистина си истински.
Всъщност това ми е урокът, най-големият, от него - накрая, когато го направиш истински – да бъдеш истински нещастен, щастлив или ядосан на сцената, ти се чувстваш по различен начин от всеки друг път, в който си го пробвал. Когато захапеш истината е трудно да я пуснеш (на сцената). И това си казах в един момент – че съм актьор за 20 секунди на година.
В 20 секунди на година има такова усещане за истинност, че просто е върховно. Чувстваш се едно заедно с публиката. Чувстваш, че си някъде другаде или че си някой друг, или че те вълнуват някакви неща, които не те вълнуват по принцип. В този момент усещаш магията на цялата работа и как всички сме по някакъв начин взаимносвързани - усещаш публиката, която те гледа, играеш някой друг, а в същото време си и себе си, защото това е част от теб.
Аз например не обичам аплодисменти, на мен ми харесва точно това – да копая в себе си, да намирам различното в себе си и да го захранвам, така че да даде плод, като се свърже с останалите на база истинност и емоция.
- Кое според теб обогатява емоционалната палитра на един актьор?
- Колкото по-интересен живот водиш, с колкото повече хора се виждаш и на различни места ходиш, опитвайки нови усещания, толкова по-богат и многопластов ще бъдеш, когато играеш и пресъздаваш ситуации, взаимоотношения и характери.
- Защо искаше да станеш актьор?
- Като малък постоянно исках да опитвам неща. Много съм любопитен и исках да бъда и доктор, и адвокат, и атлет. Всичко ми беше интересно. Исках с психология и философия също да се занимавам.
Актьорството се оказа една много приятна пресечна точка. За да се превъплътиш в някой персонаж, трябва да си психолог, за да влезеш в различна гледна точка и да си повярваш в нея. А това си е приложна психология в действие с елементи на личностно изнасилване.
- С какъв театър се занимаваш в момента?
- С импровизационен театър от 5 години. Минах през различни дейности в годините. Занимавах се 7 години с телевизия – от човек, който вдига телефона, през това да взимам интервюта, след това бях водещ на едно предаване, водещ на друго предаване, накрая по БНТ бях ко-водещ с Мария в "Денят отблизо" три години по 2 часа на ден на жив ефир.
В този период паралелно започнахме с едни приятели да правим импровизационен театър. А през цялото време работех и в един независим театър на "Славянска беседа" – театър "Провокация". Работил съм и в Америка, за да заработя пари за моноспектакъл.
- На колко години беше, когато постави първия си моноспектакъл след връщането от Америка?
- Бях на 27 години. Темата беше войната във Виетнам. Имам една много любима пиеса, защото е много общочовешка някак си. Пет различни истории от 70-те години в САЩ. Всичките са деца на една епоха, която я няма. Това момче, което играех, отива на война, пафка си, после почва да се бие с разни хора, после се чуди защо убива тези хора, започва да не вижда никакъв смисъл и да пуши още повече трева и да взима наркотици и си намира безумни смисли.
Накрая става параноик и се побърква. Какво да направя? Къде да извикам, като никой не ме чува? Като викам, никой не го интересува. Какво да направя, че някой да ми обърне внимание? Да убия някой с пистолет ли? Което не е само в САЩ. И в България има едно повишаване на агресията поради нечуваемост.
Разговорът със Златин продължава след снимките.
{GALLERY}
- Да се върнем на твоята сегашна страст, импровизационният театър. Как така изведнъж ти се прииска да се занимаваш точно с това?
- Случайно стана. Едни колеги, Ивайло и Тони, ми се обадиха и викат: "Хайде да пробваме тук едни неща в парка". Това бяха игри в парка, един-два месеца ги играхме. Например, започвахме всяко изречение с поредна буква от азбуката. Бяха гледали импровизационен театър в Англия. Няма сценарий и просто си играем.
После поканихме едни приятели в Ивайло да ни гледат. След това от едно фоайе се качихме на сцената и то по естествен път си набра скорост. В един момент имаше толкова много хора, че се наложи да сложим вход, за да намалим наплива и да се побираме в залата.
Импровизационният театър е една много интересна житейска философия в театрален вид без сценарий. Той се превръща в това, което му сложиш вътре. Ако решиш, че ще бъдеш със сериозно отношение, ще направиш драматична импровизация. Ако решиш, че ще вложиш повече въображение, ще стане много фантастично. Това ми харесва.
- Как функционира една театрална постановка без сценарий? Какви са спецификите в импровизацията?
- Няма грешка. Ако някой направи грешка, т.е. нещо, което е извън това, което всички правят в момента, веднага останалите насочват усилията си да вплетат новото в действието. Движим се от индивидуалността към общността. Майсторът, който плете кошове, вплита грешката на ученика си, като част от цялото. Т.е. това усещане, че заедно ще стигнем някъде, където никой от нас не би могъл самостоятелно да предвиди. Това е магия.
Във всеки момент можем да надградим. Още докато двама души се гледат на сцената, сцената присъства. Дори без да говорят. Въпросът не е да измислиш какво се случва, а да допуснеш да се случва това, което вече присъства.
- На какво друго те учи импровизацията?
- Има изключително много работа. Трябва да укротиш егото си и да знаеш, че във всеки един момент всичко зависи от всички, не само от теб. Импровизацията те учи на скромност, всеотдайност, партниране, на тотално сливане с идеята на другия. Учиш се да не осъждаш и да не те е страх. Две много житейски теми.
Ти казваш например: "Навън вали" и аз ти отвръщам "Ах, спря. Хайде да излезем на плажа". Това ще бъде тотално НЕ на твоята идея. За да върви напред историята, всеки трябва да е напълно подкрепящ в идеята на другия. Отделно надграждането над чуждата идея е моят принос. Така градим заедно.
- За какво си мечтаеш?
- Мечтата ми е да правя нещо, в което хората намират себе си. Това означава, че съм искрен с тях, защото вярвам, че дълбоко емоционално сме свързани и ако човек е искрен от дъното на душата си се свързва с останалите. Смятам, че много от световната класика е именно това. Искрена емоционалност. Колкото повече си истински, толкова повече хората около теб ще се вълнуват от това, от което и ти се вълнуваш.
Ако се опиташ да се намесиш в среда, която не е твоята, ти няма да си истински и ще се налага да имитираш някой друг. Но ако намериш хора, които са близки до твоята истина, те ще са с теб заради истината ти.
В тази връзка, аз съм намерил своята истина. Тя е в импровизационния театър. Има публика, салонът се пълни, курсът е пълен, дори до степен, че вече трябва да обуча преподаватели, за да продължава да се развива. Тази година осъзнах, че това, с което се занимавам, стана по-голямо от мен самия, тоест имам нужда от помощ в развитието му.
- Планираш ли идеите си за бъдещото развитие на театъра или импровизираш на момента?
- Много неща имам в главата как може да продължи всичко това. Радвам се, че екипът много се харесва. Вече сме неразделни от две години и половина. Колкото повече работя, толкова по-интересно става.
Последно ходих в Копенхаген на фестивал и там имаше преподаватели от iO театър Чикаго, които са от театъра-създател на този формат. После изкарах интензивен петседмичен летен курс при тях в Чикаго. Гледах около 60 представления.
Форматът отива точно там, където е първоизточникът ми – към тотална истина. Защото в импровизацията много лесно може да залитнеш към абстрактност. Това, върху което се фокусираме в нашия екип, са човешките взаимоотношения.
Отправна точка ни дава публиката, понякога само една дума, и започваме да импровизираме. Много ми се иска да направя и импровизационен мюзикъл, работя над това в момента.
- Каква е истината на Златин за живота днес, в настоящия момент?
- Всички сме свързани с нещо и има смисъл, ако докосваш другите хора с работата си. Някак си първата борба на човек е да бъде самодостатъчен. Ако в момента постигна пълното си обезпечение за цял живот, това няма да ми е достатъчно. И се питам какво още ми трябва и отговорът е по-горе. Никой не учи човек какво е любов и какво е мъка, но всеки знае. Някак си емоционално сме много свързани помежду си.
- А имало ли е моменти, в които си искал да захвърлиш всичко и да кажеш "Хайде, майната му на това начинание?"
- По-рано, когато бях на 22-23 година, да. И съм псувал, и съм мразел себе си и други хора. Но ме задържаше това, че като млъкна и се успокоя, пак ми се прави театър. С течение на времето човек си намира мястото. Мрънкането е симулация на действие. Ако искаме да променим нещо – работа и повече работа. Ако не ни харесва статуквото, но не ни се и рискува – мрънкаме.
Когато осъзнах това, започнах да намирам начини да правя това, което искам, а не да губя време в дребни негативни чувства. Също така си мисля, че театърът е повече от "Какво чувствам в момента?". Той може да бъде: "С какво мога да бъда полезен?", като антипод на егоцентризма. Той може да бъде вдъхновение за промяна и оптимизъм, не само критика и подчертан негативизъм или визуален пир.
- Освен театъра, какво друго обичаш да правиш?
- Хм, обичам да пътувам.
- Добре, ако беше тогава град, кой е градът, който те олицетворява?
- Олеее (смее се, бел.ред.). Сидни и Прага в едно. Прага ми харесва, защото има стар дух. Има ненатрапчива артистичност. Тихо артистичен град. Домашно и уютно. Ако пък "градът е хората", то хората са в Сидни. Най-приятните и позитивни хора, които съм срешал.. Спокойни, приветливи и добри, а и с висок стандарт. Хора, които работят до 17 часа и знаят после как да се забавляват.
- Как почиваш от забързаното ежедневие?
- Трудно. Чета новини. Имам навик от малък, някой път натоварва, но така наистина се отморявам. Или пък се ровя в интернет, пак чета статии нещо. Любопитството ме влачи след себе си…
- Хайде да импровизираме сега с теб заедно. Аз ще ти казвам определени думи и ти ще им придаваш твоята истина. Любов?
- Взаимност. Взаимно изключване. Да си всеотдаен към някой друг освен теб и да се случва в двете посоки.
- Кино?
- Лукс за вършене, удоволствие за гледане.
- Театър?
- Предизвикателство.
- Успех?
- Неизискуемото уважение на другите. Уважението, което ти не изискваш, а ти дават – това е успехът според мен.
- Тишина?
- Трудна за постигане цел. Когато млъкнеш със себе си и не мислиш какво искаш, знаеш какво трябва да бъде направено. Т.е. ако елиминираш себе си от уравнението, най-вероятно знаеш всички отговори.
- В този контекст и за финал на нашия разговор, сподели ми как човек намира себе си и това специално негово местенце в света?
- Всеки човек е Вселена. Всеки сам си знае. Чувствам се късметлия в това отношение. Захващам се с адски много неща. Нали знаеш – късметът не е случайност, а две вероятности, които се събират в правилния момент. Но ако не изпробваш много неща, няма как да ги получиш.
Когато започнеш да правиш нещо, което колкото повече го правиш, толкова повече ти харесва, тогава знаеш, че си на твоето място. Също е хубаво времето да потвърди това – дали продължава да ти харесва. Вътрешният часовник е от голямо значение. Дали ти харесва самият процес или просто ти харесва това, че някой те харесва и ти прави евала. Де да имаше лесен отговор.
- Успех от мен! Продължавай да радваш публиката с импровизационен театър!
- Благодаря ти!
Повече за импровизационния театър ШиЗиПро и за Златин може да прочетете на Shizi.bg.
Следващата постановка "Кажи си думата" може да гледате на 13.11.2015 г. от 20:00 часа на Камерна сцена Славянска беседа.
