Една нежна изповед на Яворов, пропита с любов

Яворов създава своя Философско-поетически дневник в първите дни след смъртта на една от любовите си - Мина. Това е една от най-красивите любовни изповеди в българската литература. Вдъхновена от Мина. И посветена на нея. Ето част от това дълбоко и лично обръщение, изтъкано от нежност и безусловна любов:

"И когато аз се опоминх и и повярвах, че ти си изгубена на земята вече за мене, аз се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтах, аз мечтах само да бъдеш, да те зная, че си, да дишам, да живея! Тук е великата мистерия на съдбата.

Ти ме попита веднъж, защо те любя.

И аз не знаех защо.

Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.

И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех за тебе.

Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.

Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми.

Аз не помнех да бях живял, преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаел някога.

Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото...

Тя беше – и вече я няма. Тя мина през живота както минава... Тя беше дошла само за това, - тя, мина. М и н а."

И по-нататък продължава:

"И ето за не помня повече, освен тия две хубави очи, в чийто поглед тънеше погледа ми, и тия две малки ръце, които се потапяха в ръцете ми.

И нищо друго.

Когато я гледах, аз гледах само нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце. Когато затварях очи, аз чувствах само ръце в ръцете си, които трепереха с трепета на всички радости.

И нищо повече.

И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен.

И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва.

Тогава тя нямаше още шестнайсет години.

То беше денят на Благовещение.

Блага вест я нарекох аз в своя живот."