14 февруари - 1155 години от смъртта на Св. Константин-Кирил Философ
Нищо не може да спре жаждата за освобождаване на духа ни от материята. За контактност с вътрешната ни същност и с вечността. Нашите прадеди са го постигали чрез тайнствата на свещенодействията.
Струпването на празници в един ден не е случайно. За някои това е повод да признават своето и да охулват чуждото, а за други - да се търси взаимната свързаност на всичко и на всеки с единното в духовен план битие. Всички празнични чествания по земята, от най-древните до най-съвременните, в някаква степен са в съответствие с Божията Воля и със службата в името на Божествения план на Земята. И пътят към тях е бил отдавна посочен от прозиращата във всичко духовна мъдрост. Но един ден истинската Божия Мъдрост в любовта, изпълнена с неосъждане и прошка, отново ще осени всички хора и те ще заситят и опазят напълно душите си с Божията Благодат.
Във всички празници има особена символика, защото те водят към служение на Небето, към все повече импулси за закрила, за благост и милост, за разбиране и приемане. За промяната, която напътва към живот в Светлината, идваща от Сърцевината на Бога и обливаща с Любовта Му всичко и всеки. Към Святост, проникнаща чрез въздуха, водата, земята, огъня и водеща до всеобщия Океан, в който рано или късно се потапяме, сливаме се с Единния Бог. За да изпитаме безпределна радост, прошка, приемане на всеки и всичко, пречистване, измиване във „водите” на новорождението. За да заживеем във вечния Извор на Светлината, на Любящата енергия, която обгръща всичко, което е било, е, и ще бъде… За да пребъдваме в тази най-изящна форма на Любовта...
Празникът на 14 февруари съчетава всичките тези послания. Защото в този ден гладната за любов, веселие, просвещение и посвещение човешка душа има възможност да засити своята безметежност и с любов, и с вино, и с познание. Защото е ден на Св. Трифон Зарезан / по стар стил /, наследник на тракийския бог на виното и плодородието Сабазий (Дионис), също и на католическия мъченик Св. Валентин, който продължава да бракосъчетава семейни двойки, въпреки забраната на Клавдий Втори и на успението на нашия Св. Кирил Славянобългарски. Затова този ден ни припомня, че любовта е основата на живота, че тя го прави сладостен като сока на едрите, благоуханни гроздови зърна, опияняващ като идващото от тях руйно вино и утоляващ духа с най-сакрално познание.
Защото всички ние ме издънки от най-мистичната и загадъчна небесна лоза, която расте в Божественото Свръхсъзнание.
Тозиден ни отвежда доста назад в нашата история, която е сътворена с предназначение. По нашите земи тогава е имало тракийски огньове и мистерии, символизиращи безсмъртието на душата. Почитали се хтоничните и оргиастични култове, показващи, че човекът присъства вечно в разнообразието на природата - и преди, и след смъртта. И това се персонализирало чрез тракийския конник, чрез Дионисий, Орфей, Аполон, когато чрез ритуал, обред, песен и танц нашите предци са давали простор на гладните за посвещение човешка душа и са постигали трайно отношение между мига на земния живот и вечността на небесния.
Трифон Зарезан има своя прототип, своя предшественик в тракийския бог на виното и веселието - Дионисий. Според някои изследователи, Дионис е създател на света и управлява ражданията. Той е бог на плодородието, виното, лозарството, музиката и драматическата поезия. Син е на Зевс и Кадамовата дъщеря Самела и е многоименен бог. Името му произлиза от названията Диа/Зевс/ и Ниса /планина в Тракия/. Неговото светилище-прорицалище, според проф. Н. Овчаров, се намира на хълма Перперикон, край с. Перперек, недалеч от град Кърджали.
Според орфическото учение, Дионис най-напред бил роден под името Загрей от Персефона. Подхождало му много и името на птицата Сабазий. Култовите му епитети Леней /Изстискващият соковете/, Лией /Освобождаващият от грижи/ също много му подхождали. А Бакх е латинсото му име. Всички празници в негово име - т.н. „либералии” /Либера е женското съответствие на името му/, Малките и Големите Дионисии продължавали няколко дни с буйни, гръмки култови песни за живота и страданията на Дионисий. Накрая завършвали с огнени шествия, танци и пиршества.
Есхил казва в „Едони”, фрагмент 76, че при появата на Дионис, дворецът на Ликург /царят на едоните/ бил обладан от бога по невероятен начин: „Беснее домът, покривът ликува в чест на бога Бакх”. А тъй като Ликург искал да спре боговдъхновените жени, басаридите, вакханките на Дионис и жарта на ликаването им, казва Софокъл в Антигона, той се озовал в божествените „скални окови” /яките лозови пръчки/. Но нищо не можело да спре този атавистичен стремеж, да спре жаждата за освобождаване на духа от материята. Затова наричали бога на виното беснуващия Дионис, понеже създавал екзалтации и изтъпления, предизвикващи опиянение и вдъхновение. Поклонниците му, стигащи до екстаз, водещ до сън, отдавали това на сълзите на Зевс и на неговата флейта.
Тази загадъчна за нас висша теургия на прадедите ни, това магическо действие за връзка с висшите сили е имало изключително екстатичен и свещен характер. Едни от помощните средства за този контакт с божествения свят били виното и опияняващия дим на растения, като прочутото Орфеево цвете /силивряк/. То е истинска загадка за науката, неразрешена и до днес, тъй като може да бъде съживено отново за живот дори от хербарии.То можело да прекарва по 33 месеца в състояние на анабиоза /мнима смърт/ и после пак да се раззелени.Среща се само в България и малко в Гърция.
Неслучайно, нашата древна земя Тракия /Ракхива/, в превод от финикийски означава етерно пространство - небесна твърд, дава идеята за екстазата като път на безсмъртието, така както пък Индия дава идеята за нирвана. На тази наша твърд, осеяна със светилища, е изписана тайната на битието с огнените думи на звездите, а нейните жреци са казвали, че небето и боговете са съществували преди Земята, че душите ни идват тук за кратко, преди да се завърнат във вечния си дом.
Затова древните ни жреци, мисти, тогавашните поети, не само прорицавали, а чрез тайнствата и свещенодействията, с това истинско творчество, са търсили втория план на битието - вид спасение от тавтологията, повторението на вечността и неумирането. И в мига на пробудата /екстазата/ те са долавяли иначе трудно уловимата размерност между вибриращата материя и основната вибрация на Първоосновата, на Първопричината.
Тези символни, антономични действия, изобилващи в Дионисизма и Орфизма, са целели контактност с вътрешната същност на материята, чрез магичност и екстатика те са я овладявали, разкъсвали са завесата на ума и чрез един пророчески профетизъм са прониквали в тайната на времето, в лоното на Светия дух, съзнанието на Бога вътре в човека. Затова сливането с Бога за предците ни било сливане със техния собствен дух.
Според херметизма, познанието за Бога в материалния свят се осъществява чрез метода на наблюдението, в света на интелектуалното - чрез метода на съзерцанието, докато светът на Божественото се осъществява чрез екстаза. Но тя се преживява само от избраници, които Бог изпраща, за да го познаят. Защото екстазата е особено вътрешно състояние, наслада на духа, абсолютно блаженство, цялостност в Божественото съзнание.
А според индуисткото свещено учение, всеки може да стане Буда, защото в нашия най-дълбинен Аз е заложено да не се задоволяваме с тривиалното. И всичко, от което имаме нужда, отдавна вече е заложено в нашето съзнание. Само трябвало да си го припомним и да го разпознаем. Но дилемата, дуалността Дух-материя, не се разрешава, а просто се разтопява чрез „безсилното усилие” чрез съзерцанието и екстазата. Чрез това древно познание на древните ни праотци, чрез което са стигали до лъчистата слава на проявлението на Духа.
Затова в будизма се казва, че нашето Първоначално лице е на най-чистата Празнота и всеки път, когато погледнем в огледалото, ще виждаме единствено целия Космос. А пък Иисус казва: ”Искайте и ще ви се даде!” Бъдете съвършени, както е съвършен вашия Отец!”
На 14 февруари се навършват и 1155 години от смъртта на Св. Константин-Кирил Философ - нашия славянски и християнски просветител, който заедно с по-големия си брат - Методий, създава глаголицата, станала основа за кирилицата. Талантът му и духовните му интереси са забелязани и оценени още в младите му години, когато учи философия, граматика, реторика, музика, аритметика и астрономия в Магнаурската школа, Цариград, където получават образованието си децата на императора и на висшата византийска аристокрация. Владее на високо ниво старославянски, гръцки, латински, еврейски (усъвършенства го в хазарската си мисия в Херсон, пише и граматика за него), ползва сирийски и арабски, има познания и по хазарски, алански, персийски, немски и по други езици.
Този мъдрец и учен-богослов, от българска майка роден, научил от детинството си в Солун сложното произношение на българските букви ж, ч, ш, щ, ъ, включени впоследствие в глаголицата. Завършва образованието си с прозвището Философ. Заболява тежко и умира на 14 февруари 869 година. Сам папа Адриан извършва погребението му в църквата „Св. Климент Римски“. Преди да отиде при Бога, той оставя следния завет: „Чеда, пазете православната вяра, за да ви пази и тя. Защото, ако не пазите православната си вяра, ще станете слуги и роби на чужди народи!" А в предсмъртната си молитва моли Господ да запази вярното Си стадо, при което е бил оставен на служба, да обедини всички в единодушие, да го избави от безбожната и поганска злоба на хулителите.
Житието му било написано от Св. Климент Охридски. В него той го нарича творец на ново разбиране, на нова светогледност, великан на духа, пречистващ мътните течения на живота, прецеждащ ги през филтъра на своя ум и сърце, за да ги пусне като нова животворна струя. Благодарение на него, на брат му Методи и техните ученици, Бог бил прославян със славянска реч, считана дотогава за варварска. А западните европейски народи в това време не могли дори и да мечтаят за своя писменост, за национално просвещение и богослужение на роден език.
И ако създаването на Славянобългарската държава през VІІ в. е първият връх, а приемането на християнството - вторият, то третият връх с най-голям принос на България в световната култура е делото на Светите братя.Чрез тях България става център на славянската писменост и култура, полага началото на една принципно нова култура, дава тласък в развитието на милиони славяни. А чрез поставената от тях здрава основа, българският народ все още има своята историческа жизненост и способност за историческа самозащита и самосъхранение.
В “Пространното житие” на Кирил се казва, че той изучава в Херсон еврейския език и книжнина, превежда осемте части на граматиката, намира и едно евангелие и псалтир, написани с “роски” /”рушки”, “фрушки”/ букви. От тях придобива толкова големи познания, че след връщането си от мисията при хазарите и аланите /861 г./ с лекота и по Божие вдъхновение създадава съвсем новата глаголическа азбука, предназначена за новия славянски народ, за българите.
Той е знаел, че писмената са реплики от диалога с небето, че са информационен посредник, канал между Духа и материята, между Твореца и творението. Знаел е, че в дълбоката си същност, те са тясно свързани с космотеогоничното схващане, че са ключът, чрез който се тълкува Вселената, и средство, разкриващо нейните тайни механизми. Затова казвал, че всеки народ има неотменното свещено право да чува “човешкия глас” на Бога на своя роден език.
Сакралното азбучно познание на Светите братя Кирил и Методий е равнозначно на повторно, духовно раждане, защото възражда свещените познания на древните българи. Значението на всяка буква-знак в глаголицата отговаря точно на определени думи и понятия от българския език. И във всеки знак от тази азбука, според хералдика-художник Христо Танев, автор на книгата „Азът на българите”, е заложено свещеното послание: Да бъде във времето, до края на времената!
Защото глаголицата носи генетичното начало и последователността на човешкия род и предопределеността на българите. Нейната звуково-вибрационна интонация, знаково-образната й символика и математико-геометричната й численост крият много тайни и връзки с микро- и макрокосмоса.
Всеки знак и всяка форма в нея се образува чрез философското тълкуване от светите братя на основния ключ-модул, известен от православните канони като християнска инсигния. Свещената българска азбука и прабългарският календар доказват, че нашите праотци не само са се взирали в звездите, в Космоса, но са и знаели неговите закони и са живеели в хармония с тях.
Всички букви от “а” (“аз”) до “й” (“йота”) в глаголицата се образуват, като се ползва разположението на планетите от Слънчевата система чрез философско тълкуване на орбитите и характеристиките им. Всеки знак от глаголицата отговаря с удивителна точност и философско тълкуване и на цели пасажи от Библията - свещената книга на мъдростта. А в свещената ни азбука е закодирана и Слънчевата система. Много преди Галилео Галилей и Коперник, светите братя са знаели за кълбовидната форма и местоположението на Земята като част от Слънчевата система.
Другият наш известен изследовател на глаголицата - инж.Таньо Танев пък казва, че азбуката е основната резонансно-програмна матрица. И както я заучиш, така и ще развиваш себе си и нещата около теб. Затова ние носим своята свещена азбука в себе си като генезис, от 7-годишни я учим, но след 1945 г., след нейната реформа, се нарушава предзададеният й синхрон. А, за да ни има във времето, трябва да следваме своя генезис, заложен в нашата азбука, твърди Таньо Танев. Както и да се върнем към нейната изначална и правилно устроена вътрешно програмна матрица, с която ще резонираме правилно на всичко. И ако това стане до десетина години, ще се случат истински чудеса за българите. Дори вече се забелязват първите индикации на този процес, защото идва времето на осъзнаването силата на нашата азбука. Но и не трябва да забравяме завета на Св. Константин-Кирил Философ - самият белег на времето, имащо да се прояви, който е получил великопосвещението си, според една от версиите, в Египет, а според друга, в Индия, в най-стария мистериен център за посвещение на духовници в Каши, сегашният град Варнаси. Името му Кирил, както припомня Т.Танев. означава „Знаещия”, „Познаващия”, „Пътя на Глагола в материята”(„ри” означава слизането на Духа в материята, а „ил” е бог Шива, означава и Исус, Сина Божий, Глагола).
Затова 14 февруари е предимно прзник в Духа, оолицетворяващ нашата взаимна свързаност с всичко и с всеки, с единния Божествен промисъл. Затова, нека в този ден да си налеем вино в чашата на Трифон, да си вземем на душата и сърцето Валентин и да просветим духа си чрез славяно-българския ни първоучител Кирил.