160 г. от рождението на П. Славейков – един път за безсмъртие и живяно бъдеще 

Път, в който българското евангелие „Кървава песен“ ще стане азбука на живота и смъртта и на насъщния хляб на свободата.
И българският дух ще ни възземе, както гората се въздига от болестта на зимата пред Гергьовден, ще се облече “во зелена долама, во зелено кадифе”.

България е белязана да предаде формулата за духовно възмъжаване чрез посветеност и чрез идеята за предназначеност, за да приюти и превърне в живот бъдната Култура на Мъдростта, казва лидерът на „Общество Път на Мъдростта“ Ваклуш Толев. Тя има свята история, не само като топография, като земя, граничила с Адриатика, Черно море, Карпатите и Бяло море, но и като духовен образ. 

А историята й е по-дълга от тази, за която човечеството е свидетелствало.Тя е тук повече от цели 13 столетия, но преди това е избродила още много духовни пространства в други земи, за да ги наплоди със своите идеи за духовно възмъжаване, прилагала ги е на дело, провиждала ги е реализирани и напред в бъдещето. България винаги е носила своята воля за плодоносие, за величието на своя национален дух, плътно свързан с Небето и със своя бог Танг-Ра, с енергията на Мировостта. Защото е имала тази мисия, това предназначение - да остави на света  новата духовна култура на Мъдростта.

Имала е харизмата на свещената земя, наричана Тракия (от финикийски - “Небесна твърд”), Етерно пространство. Но не само в неговото физическо измерение на междинност между Небето и Земята, а като знание за Мирово битие, за Мирова същност, като духовна същност на силите, еманациите, присъщи на това пространство, почитано като божественото Небе, което е изграждало неговите ментални, душевни и духовни пластове.
Това място е наречено в първата библейска глава “Битие” също “Небесна твърд”,а обитаващите го хора, т.е. ние българите, носим пулсацията на Светлината (Диханието на Сътворяващия), която го е създало. И това етерно пространство съдържа цялата скала от физическите до божествените проявления, казва Ваклуш Толев.

То е духовно огнище - място-храм за жертвен плам, за изповедание, причастие и посвещение. И тъй като обитаващите тази Небесна твърд са създадени по Божий образ и подобие, те я захранват със соята вибрация, оплождат я, усъвършенстват нейната плът. Затова на свещената земя й са били нужни свещени личности, които да направят тези алхимични трансформации.
Личности, които да еманират своите Божествени дадености в Човешка божественост и да създават една земна аура, можеща да акумулира космическите енергии, да изгражда земни светилища и олтари на молението, на прославата на Твореца. А тези личности чрез отговорността си и добродетелите на морала, изработвали поносимостта към знанието, даваща пътя на духовното живеене.

Затова сме имали и такива божества, като Дионис, можещи да разрушават и възкресяват.Така пазвите на българската земя са ставали храмов отвод на енергиите на смъртта, превръщаща се в безсмъртие. А пък чрез обредното служение - вътрешният образ на религиозно съзнание и повеление - се е поддържала плътността и устойчивостта на усвоената духовност.
Затова нашата земя надлъж и нашир е едно огромно храмово пространство, дом-светилище за благоговеене и благославяне щедростта на Божеството, за сливане в едно на човешката душевност със Всемирността. Така се е изпълнявало изискването за духовно възмъжаване чрез необходимите за това фактори и предпоставки – свещена земя, свещени личности, морал и обред, твърди Ваклуш.

В това се състои душевният, духовният образ на България, изграждан от пращаните й периодично духовни поселници, като траките, които като психологическа даденост са в сърцевината на нацията ни. И тези поселници, като жреца-цар Залмоксис, чрез своя доброволен жертвопринос, са били благодатен извор за просперитета на своя народ. Само Ракхива, Тракия, Небесната твърд, е имала такъв доброволен жертвопринос, по една велика личност през три години. И това се е възприемало като една уникална кореспонденция между Земята и Небето.
Големите духове са се принасяли в жертва на Божеството, за да работят за народа си от нивото на едно по-висше поле. Както прави и Христос хиляди години по-късно, Който, заедно с Дионис и Танг Ра, прави великия духовен триъгълник над България. Така България живее два века с Танг Ра и 11 века с Христос, който донесе прозрението за Кръщение, за единство между Дух и материя, между добродетел и знание.

България не изкриви и идеята на Христос за възкресението като личен акт, а прие просветеното знание за Неговото възкръсване в душите ни, така както по-рано това е правил Дионис. С белега на другия свещен триъгълник на търсеното и приложно знание - своя азбука, свое служение и своя независима църква, се стига и до Златния век на българското Просвещение - една велика страница в душата на българския народ, която ни е съхранила в многото изпитания, възходи и падения, все уроци за съвършеност, стигнала до там да диктува световни култури и граници, да бъде преградна стена срещу азиатщината по пътя към европейската култура, която отрази културата на древността, на духовните огньове, горели по нашите земи.

В полето на Небесната твърд (Тракия) е било предопределено да се поддържа тази свещена връзка Небе-Земя чрез присъствието на белязани личности и институции, придаващи физиономията и лика на предопределеността. Така е текла двупосочно сътворителската и захранваща предопределените личности енергия, които са я акумулирали и излъчвали. Създавала се е една метафизика, която е раждала нови еволюционни вълни, нови култури и идеи, като тази за свобода от заземяване, за безсмъртие. И едно от доказателствата за нея са многобройните храмови служения на Божеството. Според Толев, такъв храм е Перперикон - най-големият, който е отпреди 9 хиляди години, докато египетските пирамиди са само на 5 хиляди години.

Величието и прозрението на българина тръгва от неговия небесен корен, от неговото единобожие, от неговия изчистен монотеизъм, от вярата в Танг Ра - бога Небе, който няма баща и майка, няма ангели и сатани, който не води битката добро-зло, но пък всичко контролира, защото Танг Ра всичко вижда и всичко знае. Затова Десетте Божи заповеди не се отнасят до българите, защото те нямат идеята за злина, и нямат нужда да нарушават някакви правила и чрез правда да получават възмездие. Но пък имат будност, съвест, прозрението, че “Небето вижда всичко”. И така Небесната ни твърд е напоена на дълбок вътрешен план с тази висша духовна енергия “оренда”, дори и отвън често да не се забелязва и да има на пръв поглед някои залитания по чужди идеи и божества. Но това, с което си закърмен, което ти е вложено генетично в родовата памет, остава неизменно. Затова няма друга такава земя, захранена и пропита с орендата на небесния Танг Ра, но не е знак на благоволение, а на даден път за съвършенство. Няма и друг такъв народ, който не е опорочил светостта на предназначението си.

Дори по-късно в Търновската конституция тази наша земя е придавала статут на свободен човек на всеки, който пристъпял в нейните граници. А сега това че издигаме граници срещу влизащите отвън в нея, е само временно криворазбрано отношение за сигурност и стабилност. Защото духовните устои са в нечии други “ръце” и отговорности.
Тези по-сетнешни идеи пак са отзвук от древните ни тайнства, като това за свобода от минало, непричиняване на физическо и духовно зло и оробяване, неучастие в Кръстоносните походи и Инквизицията за сметка, обаче, на потапянето във вътрешното бдение, съзерцание, в мистичното, като в това на безмълвния исихазъм, на богомилството, на будителството, на Възраждането.

Все опити за доработване на нашите дадености, на характеристиките на духовното възмъжаване, в което никакви трудности, робства и изпитания не можаха изобщо да погубят самата ни вътрешна иконография, светеща в душите ни, както отбелязва Ваклуш. Носили сме най-висшата духовност, тази която възкресява заложеното, предначертаното в нас. Защото носим със себе си, в кръвта си, тайнството на Огъня – този, който понякога притихва в тлеещата жарава, за да събере сили и само при най-малкото разчистване на пепелта, отново да лумне националната ни доблест и свяст.
То и затова понякога сме имали някои неуспешни опити за въстания и метежи с външна сила, защото за нашия ген са характерни духовните революции, които са вътрешни откровения на духа ни, най-успешно водещи до смирени проникновения и устойчиви промени. Стигащи дори и до някои духовни пожари, до тотално изгаряне. Но то се дава на тези, които могат да го понесат, да възкръсват от пепелта и да се връщат да свършат нещо по-голямо, каквото е и предназначението на Феникса, както и неговата тайна. Т.е. да умреш в името на безсмъртието, каквото правят нашите безброй национални герои, за да оставят завети за бъдещето. Но това са така наречените беззаветни завети, защото нямат характер на догма, на канон, на парадигма, а на доблест и истина.

На енергия, която гради и създава нови светове, нови култури, която прави човека творец, съ-Сътворител. Която води към лекуването на страданието чрез липса на отчаяние, чрез събратство и сътворчество, Като преди това си се научил да влизаш чрез вдъхновение в смирението и да твориш със Себе си, но без себе си, без своето его. Да се разделяш с миналото, с традицията, за да можеш да срещнеш новото. И тази раздяла-среща, според Ваклуш, ставаща чрез тайнството на Огъня, Диханието, Кундалини, се осъществява в човека - бог в развитие. Защото той е средоточието на небе и земя, на дух и материя. Затова и той, като Феникса, се самозапалва, изпепелява се, за да може отново да се възкреси и оживотвори. Да се раздели със земното, с човешкото, и да се обожестви. Без страх от болка и страдания, дори нещо повече - те са неговите кръстопътни и направляващи знаци.

Българинът винаги е носил възможности за посвещение чрез просвещение, чрез духовно възмъжаване. Затова и без да има държава, е създал Книжовно дружество, тогавашната Българска академия на науките. Винаги е носил безстрашието пред безизходността, благодатния принос на жертвеното служение, водещо към пътя на възземането, към възкресението. Защото в него е вградена сянката на Мъдростта, бъдещата духовна вълна на развитие, в която националният ни дух няма да е само спомен, а реалност. Защото е Битие, горящо в единство между дух, душа и тяло.
В нея възкръсването на заложеното в човека не е външен акт, а едно вътрешно самокръщение чрез будност, доблест, съвест, отговорност. Така е и с нашия национален дух, с възкресяването на неговите съхранени енергии, които се събуждат най-вече от големите радетели, от идеолозите на националните ни идеи, пориви и чувства, които, поставяйки ги на националния ни олтар, са оставили примери, образци на подражание

Така както в един от големите ни и силно интуитивни творци, Петко Славейков, който прозира едно от тайнствата на нашата българска съдба. В поемата си “Изворът на белоногата” той разкрива, че цялата наша българска енергия е съхранена в извора, в родната земя. В Отечеството, в Родината. А пък най-новият духовидец в нашата история Ваклуш Толев разтълми докрай казаното от него. Каза, че изворът не е просто метафора, а една духовна реалност, защото водата е астралният образ на светлината. Че тя е едно хранилище на енергии, които могат да се използват съвсем съзнателно. И те трябва да се изведат, за да се оживотворят.

Чрез едни нови чествания, нова признателност, така както в далечното ни минало това е ставало край огньовете на големите идейни посвещения, на знанието, което дава свобода. Чрез съзнателно съприкосновение с енергетичните хранилища на българската доблест и свяст. И като това бъде изречено, научено, изведено в потребност от свобода на духа, като историческа даденост и предназначение. Като една битка с невежеството, с протоколната празничност. И то водена със събудена воля за лична отговорност пред бъдещето. А не само със спомени за извършените подвизи, защото споменът е форма за прощаване с миналото.
И тези стари традиции лишават времето от най-важните докоси с бъдещето, прекъсват енергийните мостове, които са създадени от изпълнявалите някога нашата национална предначертаност, така точно и проникновено доловена от Пенчо Славейков, който е казал:”Бог и България, това е единство в двойна плът! Това единство между духа и материята, между народа и свободата, трябва да се направи лична доблест чрез възпитание, чрез училището, читалището, църквата. 

А не само чрез външните белези на почит, като закичените портрети на националните ни герои, факелните шествия, вечерните проверки и посещенията до лобните места. Не факли трябва да палим, казва Ваклуш Толев, а големите върхове на нашата историческа будност за отговорност. За да стигнем и до дълбоките ни кладенци на огромна благодат, отгледала толкова много култури, всичките с предназначение за бъдещето. 
Защото сухата фактология не може да изведе кристализиралия някога дух в историческите ни събития. А в бъдещия Дом на Мъдростта, вече ще се пристъпя с нужното потапяне и сливане с осъзнаване единството между Бога и човека, между дух и материя. И, заедно с бъдещия Дом-светилище, без догми, но с институционално обожествяване, ще могат да се изведат енергиите, необходими на човека да се почувства бог в развитие. Да се долавя и възприема съхранения дух в историята и нейните събития. Защото точно този неин дух ще може да стане азбука на живота и смъртта, на насъщния хляб на свободата - най-голямата потреба, познавателната и възкресенска клада, водеща до свободата на Бога в човека, която е една голяма пътнина за обожествяване, за безсмъртие чрез отговорно служение без себе си и едно бдение - живяното бъдеще сега.

Както са правили нашите духовни пратеници, предначертали историческите ни крачки, които не са следвали, а са предварвали живота, не са отразявали, а са предричали случващите се събития. Били са мерило за българската бъдна историчност и за предопределения ни път за национална отговорност и национална доблест. Защото те не са само минало величие, а въплъщават идеи и път за бъдеще, от които днес се нуждаем повече от всякога.
В бъдещия Дом-светилище във Велики Преслав националният ни Дух ще има своя олтар на моление, преклонение, почит и благодарност пред тези, които са допринесли за неговото въздигане. На признание пред олтара на Родината, че тя е била предназначена за едно мирово битие - знак за бъдещност пред човечеството. И той ще се превърне в една съкровищница на историческата деятелност, на смирение и поучение, на самоотвержено служение на народ, дух и Божие дело. За да се изпълни провиденцията на белязаните българи, положили своята плът в плътта на Отечеството и духа си в Духа на Родината. И историческата реалност да пребъдва в духовната реалност, в съзнанието, душите и сърцата на бъдещите поколения, които ще се научат да съизмерват стореното от тях със заветите на своите деди.

В него ще се срещат гладния за хляб и бедния за идеи. И историята ще се пише не от факти, а от провиденциите на Духа.Той ще бъде българският социален учебник за приложна отговорност, национална доблест и историческа бъднина. Ще поощрява националната доблест и ще утвърждава отговорното настояще. Ще отбелязва историческите и културните достижения на България. Ще  напомня за националната ни свяст, за Светилището - българска, родна земя, в което са приели духовното си кръщение нашите велики българи. А Светилището – Източни Родопи - земята на сътворението и възкресението, ще затвори цикъла на цялата Божественост.
Но не по днешния дидактичен път, а по т.н. и от Пенчо Славейков, и от Ваклуш Толев, “беззаветен завет”, който е дарение на Всемирността като благослов и път за поведение и живот. Който е напътствие, а не наставление от полето на ума, който е Път, изведен от необятните светове на Духа, който не е завършен, а продължаващ да се разкрива и в бъдеще. И в този Път свое специално място ще има провиденческото слово на Пенчо Славейков, защото само той, по думите на Ваклуш, с вътрешната си интуиция можа да види родината си в единство с Бога, да види божествеността на своята земя и да се осъзнае като дете на Бога, в изпълнението волята и потребата на тази земя.

С провиденческата си дарба, Пенчо Славейков предусети предназначението на България, предусети неповторимото и неизказаното нито в световната култура и религия, нито в митологичните епоси: “Бог и България – единство в двойна плът!”Роден преди 160 години на 27 април в Трявна, с носеното от него прозрение на българския гений, изнесе до олтарните тайни на причастието-единство между плътта на родината си и тази на Бога. Постави своята душевност в скрижалите на Книгата на Духа на България и счупи един от нейните печати, за да се прочете цялата страница. Затова, по мащабността на характерността на българската историята и психология, той е равен на Омир, според Ваклуш. А колосалното му въображение, ненадминатата му епичност, превърнаха неговата „Кървава песен“ в Българското евангелие.

Още тук на земята той имаше отношение на отговорност към Бога, към свободата, величието и жертвите на българския народ. А за отвъдното си поселение поиска да бъде погребан в гроб „отвсякъде с прозори“. За да може възмогнатата му към Небето душа да раздухва въглените на домашното ни огнище, да го освобождава от пепелта, защото е знаел, че мисленето, което не може да премине прага на своя дом, не може да внесе развитие.
Смъртта му отнема Нобеловата награда за литература, която е щяла да му бъде присъдена, но тя нямаше да е голямо ласкателство за него, защото тя се е давала и за епигоните на културата и защото реалността на духовната награда е много по-голяма от материалната.
Някои от неговите духовни прозрения са свързани и с хубостта, с красотата, която за него е била като пътен билет към Бога, тържество, началото, стъпалото към безсмъртието и “в мъртвото емблема на живот” (”Фрина”) Както тя е и пиедестал (Тифарет) към по-висшите сефироти  в Дървото на Живота. Знаел е, че във всички божествени форми е въплътена висшата красота - тялото на Божия дух.

Затова носещият тази тайна е стигнал до толкова далече, че да може да примири и уравновеси духа с материята, да примири реалността с иреалността. Да примири съзерцателното с войнстващото в себе си, лиризма с драматизма, сложното с простото, съкровено личното с епичното. Мечтата с действителността. Радостта и скръбта. Самотността с блажеността. Реализма с идеализма. Мъдрото и делничното. Песимизма с оптимизма. За да стигне до синтеза на висшето единство, до освобождаващата мощ, довела го до този всеобхватен “Океан”, бил за него най-големия блян.
Неслучайно, Пенчо Славейков отбелязва в предговора си към подбраните от него близо 300 български народни песни, повечето тъжни, в “Книга на песните”, че те са рожби на болната душа на народа ни, но тя не е недъгава и нейната болест е болест на майка, под чието сърце е зароден нов живот.
Неслучайно, “сбъднатите свещени тържества” за него са били духовни явления, не от полето на материалното, а въздигнати  в степен на жертва в храма на душата. И точно тази жертвеност прави човека равен на боговете. Но въздигащите плътското начало хора нямали, според него, достъп до този храм на Хубостта. Затова среща неразбиране от спътницата в живота си Мара Белчева, като й разкрива необичайните си идеи. Смятал, че създателят на духовни ценности не бива да се жени, че той е жрец само на бога на изкуството. Че любовното щастие е в неволята на сърцата, че то е “непонятно за нищите духом, за венчаните в църква, а развенчани в душите си”. Казвал й, че бракът с нея е бил “брак на душите, на теменужка с крин, които се милват, омайват с аромата си - и рожбите на техните милувки си остават в тях”.

А рожбите на плътта и живящите само в, и за тях, не познавали истинската обич. Затова с особено усърдие внушавал на своята избраница да се откажат от плътското, да бъдат духовни и възвисени: “И когато друг би гледал в теб жената и би те искал като такава, моят поглед дири наслада в твоята душа и е честит да я намери там. И целувките ни аз не съм чувствувал освен като съюз на душите.” Затова не искал рожба от плът и кръв да ги свързва: “Лъхни към мене своя аромат, теменужке-жено, и не след много ние ще имаме рожба, за която ще ни завиждат всички”. И тази рожба е неговата “Кървава песен”, родена по желанието на Мара, творена за нея. …

И чудото по нейното създаване било в това, че “жената оплоди мъжът!”.  Неслучайно, в езотериката се знае, че женската Ин енергия е Матрицата, а мъжката Ян е Методът. Но именно Матрицата реализира творчеството в материята - раждането. И само тя може да се самоопложда, както това се случва в някои редки случаи. Затова, при Пенчо Славейков любовта стига до своя апотеоз в поетичния блян, в медиативното съзерцание. 
Затова в цялата му любовна лирика липсва моментът на обладанието, стремежът към него. Защото то не е външна цел и се реализира само в неговата душа, където намира всички елементи за съществуването си. Защото душата за него е едно преходно вечно начало и ако тя е венчана за духа, това е най-висшето постижение – така известната ни от траките хиерогамия, брак между душата и духа.

Затова автори, като него, остават дълги години известни само на себе си и на няколкото си сродни души, защото творенията им остават запечатани със седем печата и се разбират само от тези, които, като тях, не са от този свят, които живеят живота на своите чувства и блянове дълбоко, дълбоко в душите си, по думите на д-р К.Кръстев. Но пък и за едните, и за другите, по думите на Милко Ралчев, той ще си остане един неразгадан исполин с най-голямо културно съзнание - носител на културната традиция на цял един народ.

Духовидецът Пенчо Славейков е произнесъл и няколко предсказания за себе си: че ще е Божек човек, който и след смъртта си ще бъде Поет. И че творчеството му “ще възкръсне за друг живот”. За 160 години това не можа да се случи, но и то ще стане, когато му дойде времето.
Много красиво предзнаменование за бъдещето ни поетът остава отново в предговора си към “Книга на песните”. В него изразява увереността си, че историческата зима на нашия народ не е безкрайна и вихрите на новия свободен живот ще я отвеят надалече. И те няма да отвеят нас, а нейните причинители.

Защото “пред пролет вихри вилнеят, за да очистят почвата на онова, що расте за хубост и радост”. И “болният, унижаван и оскърбяван, гали вяра в себе си, не в чужденци, нито в свои отстъпници” и както в народната ни песен, той се въззема, както гората се въздига от болестта на зимата пред Гергьовден и сама се облича “во зелена долама, во зелено кадифе”.

Затова Пенчо Славейков, както твърди Ваклуш, завинаги ще остане образа на посвещение чрез просвещение и чрез благодатния принос на жертвеното служение, водещо към възкресение, като личен акт на просветено знание.
И ще носи прозрението на българския гений, който може да ражда храмови тайни, да оставя сеизмографни знаци. И да вижда в своята “Кървава песен” (Пета), България като утроба на една нова Мирова култура. Тази на Мъдростта.