Ники Илиев: Благодарен съм, че живея мечтите си, макар и съпроводени с трудности

Ники Илиев е от онези слънчеви хора, с които не искаш да приключваш разговор никога. Направихме интервюто малко преди премиерата на последния му филм „Без крила“, вдъхновен от истинската история на лекоатлета, параолимпиец и трикратен шампион на скок дължина за хора с увреждания - Михаил Христов. Няма по-силна история от тази, която показва силата на човешкия дух. За емоцията да пресъздадеш историята на голям екран и за всичко, свързано със снимачния процес разказва ни Ники Илиев.

Ники, честита нова 2025-та година. В началото на всяка година човек обикновено си прави равносметка. Каква е твоята?

По принцип, не си правя равносметка. Но от миналата година започнах да си записвам целите, които имам за предстоящата година и за напред. Преди няколко дни прегледах тези от миналата година, видях, че съм покрил две от тях. Малко е, но пак е нещо. Опитвам се малко по малко да подобрявам живота си, но не с големи крачки, защото тогава можеш да паднеш от високо и да се върнеш назад. Така че мога да кажа, че съм доволен от бавните, но стабилни темпове, с които нещата ми се развиват. Ако мога да направя равносметка, това че завършихме и пуснахме „Без Крила“ беше основното нещо. Представлението „Робин Худ“ също. Както и два филмови проекта, които успях да напиша през годината, но за тях надявам се ще говорим скоро.

„Без крила“ излезе на голям екран на 6 декември миналата година. Месец по-късно – какви са отзивите?

Честно казано филмът тръгна малко слабо по екраните. Може би заради по-сериозната тема или заради големия успех на Гунди, може би и заради двете. След втората седмица някои от кината започнаха да го свалят от екран. Но след това се случи нещо много интересно. Явно хората, които са го гледали, харесаха филмa и започнаха да казват на други хора. От третата седмица резултатите ни започваха да се увеличават, вместо да падат, както винаги се случва. На четвъртата вече се бяхме качили с 31%, което никога не ми се е случвало с друг филм. На петата пак се качиха. Киносалоните започнаха да връщат филма, което също е прецедент. Резултатите не са огромни, но самияt факт, че хората харесват филма и се търси все повече, дава смисъл на това, което правим и съм много щастлив от този факт.

Предстои ви турне извън България. Къде и кога могат да ви гледат нашите сънародници?

Ще стартираме с доста градове в Германия – от 18.01 във Франкфурт, Хамбург, след това Мюнхен, Манхайл, Лайпциг, Берлин, Кьолн, Саарбрукен. След това Люксембург, Париж на 09.02 после Виена на 22.02 и Залцбург на 23-ти. След това Прага през март. Сигурно пропускам някои, а и в момента излизат още градове. Ще ги публикуваме на страницата на филма, както и на тази на Art Theater Berlin и Катя Костова.

Връщаме те назад във времето – откъде дойде вдъхновението?

Вдъхновението за филма дойде от Башар Рахал. Той беше присъствал на лекция на Михаил Христов и ми се обади веднага след това развълнуван. Имаше идея да направим филма. Аз се съгласих. След това обсъждахме как да го направим така, че достигне до всеки човек. Говорихме с Мишо, видях че е с една протеза, на дясната ръка. На старите снимки обаче е имал и на лявата. Питах го защо сега я няма. Той каза, че другата я е носил само заради хората. Тогава разбрах, че това е ключът към филма. Той да приеме себе си. Преди това да се крие, че е по-различен от другите. Но това да го фрустрира. Замислих, че по този начин всеки човек, който някога се чувствал като аутсайдер /на повечето от нас ни се е случвало/ ще може да се припознае в историята.

Това е една история за силата на волята. Ти какво научи за себе си след като се срещна с Мишо?

Научих, че трябва повече да обичам живота и да съм благодарен, че реално всяко нещо, което ние правим се отразява на другите хора. Трябва да бъда много внимателен с примера, който давам на другите. Примерът, който Михаил е дал с това, че преодолява себе си, преодолява трудностите и става шампион и ни влияе на нас, да ни вдъхнови и да направим филм за него. Този филм пък ще вдъхнови и други хора. И по някакъв начин стигнах до заключението, че всяко наше действие, всяко мое действие, по някакъв начин влияе на останалите.

В началото на интервюто ни каза, че на Мишо му е отнело време, за да приеме себе си, съвсем нормално, разбира се. Може би всеки човек е стигал до този момент в своя живот, независимо поради физическа или душевна травма. Ти самият бил ли си на такъв кръстопът?

Да, бил съм на такъв кръстопът и то няколко пъти в живота си. Когато бях на 20 и няколко години не вярвах в мечтата си, че мога да правя филми и да бъда и актьор, и режисьор, и т.н. Докато в един момент просто не си казах, че трябва да опитам. Записах се на „Актьорско майсторство“ при Цветана Манева в НБУ. Завърших и „Кинорежисура“. Като бях на 29 г. си спомням, че споделих на тогавашната ми съпруга Саня, че много искам да правя филми, но някакси нямам кураж да тръгнат нещата и тя ми каза: „След като искаш да правиш филми, защо не правиш филми?“. И аз й казах, че може би защото нямам самочувствие. И тя ме попита тогава дали ми харесват другите български филми, които излизат. Отговорих, че много от тях не ми харесват и тя ми каза да направя нещо по-добро от тях. Не от всички, но от много. И така лека полека добих самочувствие и тръгнаха нещата. Дълго време съм се чувствал аутсайдер, както и до днес понякога.

С Башар Рахал не работите за първи път заедно. По-лесно ли се работи с приятели и съмишленици?

Да, при всички положения, когато човек снима филм, той чувства екипа като едно семейство. И ако в това семейство има хора, които развалят дисциплината или не вярват в проекта, е много кофти, защото ти също губиш увереност, че правиш най-доброто. Затова и е много важно да работиш с хора, на които можеш да се довериш, поне в основните функции, защото прекарвате прекалено много време заедно. За мен това е много важно. С Башар добре се допълваме, защото сме много различни. Буквално двамата сме като един перфектен човек, вкарваме различни компоненти в него. Наистина е важно всички да вярвате в това, което се прави. Когато го правиш с нови и нови хора не винаги нещата се получават. Да, важно е да се обновява екипа от време навреме, но основното ядро трябва да бъде по-скоро едно и също. Така не само вървите заедно, но и се развивате заедно.

Със сигурност е така. Добро решение е и да работите с Наум Шопов, за когото това е дебютна роля във филм. Как го избрахте за образа на Михаил?

С Башар като обсъждахме кой трябва да играе ролята на Мишо се сетихме веднага за Наум, защото ни трябваше човек, който да е в много добра спортна форма, който да дотренира, а не просто да започне от нулата. Нямаше как да излъжем, че някой прилича на професионален спортист с тренировки само половин година. Този тип мускулатура се гради много години и трябваше да отговаря на това. И Наум отговаряше на това. Пък и той визуално приличаше на Мишо. Съответно не сме мислили за никой друг. Обадихме му се и той веднага се съгласи. Имаше някои резерви. Беше го страх малко, защото ролята е много предизвикателна, но каза, че ще даде всичко от себе си. И той, и Леарт, се подготвяха близо 7 месеца за ролите си. Много се раздадоха, особено Наум, който трябваше да скача по цели нощи буквално на тези състезания и отделно да играе драматична роля. Раздаде се докрай и аз съм му страшно благодарен. Казах му, че ако се беше контузил и целият филм отиваше на кино. Мислеше внимателно, свали малко от мускулатурата, която има, за да изглежда по-реалистично. Не бяхме работили преди това заедно, но той се оказа много голям професионалист и много отдаден на това, което прави.

Къде снимахте и колко време ви отне снимачния процес?

Започнахме в началото на 2023 г като отидохме в Дубай. Все още нямахме бюджет за филма, но Башар каза, че има състезание за параолимпийци в Дубай, същото на което Михаил е спечелил първия си бронзов медал там и някакси ще е тъпо да го изпуснем. Решихме, че е важно за това първо състезание да имаме снимки в чужбина. На мен не ми харесват филми, в които излиза надпис Дубай и виждаш някакъв интериор и хората знаят, че това не е снимано там. За мен е важно поне една част от местата, които са обявени наистина да бъдем там, иначе не е реалистично. И така преценихме, че това състезание в Дубай е супер подходящо. Дадоха ни разрешение да снимаме и заминахме първо там. Още бяхме в начална фаза на тренировки. Отидохме по-малък екип и снимахме няколко дни там. Върнахме се и продължихме с репетиции, с изготвянето на протези и 5-6 месеца по-късно снимахме основните неща – историята на Мишо като голям, състезанията на стадион „Васил Левски“, в Ямбол снимахме на стадиона, в Арена Асикс, в НСА. След това се пренесохме в Бургас и в последствие вече през есента снимахме около София детските неща, които са черно-бели във филма, за да е различен сезонът. Малкият Мишо се казва Иван. Общо снимачният процес отне около 10 месеца, но голяма част от тях бяха подготовка и тренировки.

На теб темата за леката атлетика беше ли ти интересна с оглед на факта, че тренираш по-силови спортове като бокс и ММА?

Аз обичам спорта като цяло. Бях развълнуван да направя спортен филм. Не исках да е за спорт, който е прекалено популярен. Правил съм филм за ММА, и бокс, разбира се. В два филма съм вкарвал ММА – в „Нокаут“ и в „Живи легенди“. А и малко в „Завръщане“, но там е по-комедийно. За мен „Без крила“ беше предизвикателство, един филм, който трудно се направи чисто снимачно. Но аз съм доволен от резултата. Състезанията ги направихме много автентично, от първо лице на Наум, и не изглеждат като състезания, които човек може да види по телевизията, а като на такива все едно зрителят участва. Камерата винаги беше до него, как вижда той, а не от мястото на публиката. Мисля че по този начин се получиха по-ефектно и въздействащо.

За теб лично коя беше най-сложната сцена чисто емоционално?

Чисто емоционално имаше няколко сцени, които бяха по-сложни. Едната е сцената, в която малкия Мишо се буди и вижда, че са му ампутирали ръцете, защото той не е знаел, все пак е бил в безсъзнание. Това може би е най-тежката сцена във филма. Как родители му влизат, виждат. Другите емоционални сцени са може би по-вдъхновяващи. Всички се справиха много добре. Самата атмосфера на терена трябваше да бъде по-минорна, за да не разсейваме актьорите. Имаше една сцена с едно момиче Васи с множествена склероза, която е от школата на Башар и учи за актриса. Тя играе един вид себе си във филма. Спомням си, че докато тя играеше на мен ми се насълзиха очите, за да не ме видят другите погледнах нагоре. И в този момент забелязах, че почти целия екип гледаше по същия начин и те се опитваха да го скрият. Успокоих се, че е нормално това въздействие. Сцената с инцидента, при който той си губи ръцете, не беше толкова емоционална, колкото трябваше практически да я заснемем, защото трябваше да има големи трафопостове, изкуствен дъжд, да внимаваме да не ни удари ток, да взриви единия фалшив трафопост, малкият Мишо да изхвърчи с едно въже, за което беше вързан на гърба, да не се пребие с колелото падайки. Беше сложно. По-скоро технически трудно, както и самите състезания.

Как се справяш ти след подобни чисто емоционални трудни сцени? И в предишните ти филми е имало такива. Не ти ли тежи?

Не. Честно казано ми въздействат като катализатор, защото си ги изживявам на момента. След това съм по-спокоен и от един момент нататък не и влияе чак толкова много. Приемам ситуацията. Това, което научих общувайки с Мишо и други хора с увреждания, защото има няколко такива във филма, е, че те не се възприемат като инвалиди или като по-различни от нас. Съответно е много по-добре когато ние не ги възприемаме така, отколкото ако се отнасяме снизходително или по някакъв начин ги е срам да ги гледаме или т.н. Напротив, когато ги приемем такива каквито са и те са много по-окей с нас.

Щастлив човек ли е Ники Илиев?

Този въпрос си го задавам от време навреме. На моменти съм щастлив, на моменти не толкова. Според мен, има какво да се желае. По-трудно е човек да го контролира. Имам работа в тази посока. Благодарен човек съм, че живея мечтите си, макар и съпроводени с трудности. Със сигурност не съм и нещастен. Бих могъл просто да бъда по-щастлив. Но това е процес, който надявам се, че ще продължи в правилната посока.

Как преминава един твой ден, когато не снимаш?

Обикновено ставам в 5:30-6 сутринта, работя по някой сценарий. Между 6 и 8 сутринта пиша нещо творческо на компютъра, междувременно пия и кафе. След което излизам с кучето, малко тичам и тренирам. Разхождаме се около час и половина с нея и после се прибирам и имам един половин час за отговаряне на имейли. След това или отивам на някоя среща или на нормална тренировка – фитнес или кикбокс. След това пак ако имам някаква среща, свързана с проекти или да преподавам и после се връщам, изкарвам пак кучето и си готвя вечеря.

Каза, че преподаваш. Какво е най-важното, на което искаш да научиш своите студенти?

Да са смели и да изразяват себе си. Да търсят своя стил и идентичност. Те са достатъчно умни, но понякога им липсва малко увереност, което е съвсем нормално.

Ако се върнеш 10 години назад, вярваше ли, че днес ще си тук? Би ли променил нещо?

Със сигурност бих променил неща, не мога да кажа, че не бих. Но със сигурност не съжалявам и съм щастлив, че поех по този път. Даже съм учуден и разбира се благодарен, че все още правя това, което обичам. 10 години назад ще съм на 32-33 и ще съм направил един два филма. Но ако се върна 12-13 години назад може би нямаше да вярвам, че днес ще съм тук и сега. Откакто станах на 30 г реално животът ми пое друга посока – започнах да правя филми и усетих, че това е моето призвание. Не искам да правя нищо друго.

Каква история искаш да разкажеш, която не си разказал все още?

Имам два сценария, които съм написал – за филм и за сериал, много са интересни. Обаче, не искам много да издавам. Ще кажа само, че по някакъв начин са свързани със старото българско кино преди промените, но по по-интересен начин. Радвам се, че повечето истории, които съм искал да разкажа, съм ги разказал. Това е привилегията да си пишеш сценариите, че разказваш нещата, които искаш да разкажеш, а не си просто изпълнител. Затова не приемам предложения от други продуценти или хора, които искат да режисирам техни истории. Искам да си разказвам моите, не чужди.

За какво мечтаеш?

Мечтая да продължавам да правя това, което правя и то все по-добре и по-добре. Условията за кино в България да стават все по-добри и по-добри. И може би да мога да балансирам по-добре личния и професионалния живот, което към момента е малко в дисбаланс. Не че се оплаквам. Когaто човек си признава нещата, които не му се получават по най-добрия начин, има път накъде да ги оправи. Иначе ще повтаря същите грешки.