Зимен влак
Навън беше студено, но все пак слънцето се прокрадваше през облаците. Опитваше се да разтопи малкото останал сняг. Белият цвят се редуваше със зелен и кафяв. Влакът се движеше по старите релси – равномерно, бавно, не бързаше за никъде... подминаваше гари. При всяко спиране сякаш си поемаше дълбоко въздух в очакване на нещо. На някоя раздяла ... на отдавна чакана среща.
Колко ли много истории е виждал влакът, макар и за кратко... и после си е тръгвал без да разбира какво се е случило с персонажите след време. В онзи миг той си пое дълбоко въздух, в очакване на нещо голямо, нещо което сякаш знаеше, че ще го развълнува.
Спряхме на гара – малка, провинциална и стара. От нея се качи един единствен пътник – много възрастна жена... толкова възрастна, че се бе смалила. Мъничка, леко прегърбена и облечена в дрехи, които тежаха повече от нея самата. Седна точно срещу мен в купето. Седалката я обгърна цялата, създаде илюзията, че в нея е седнало малко дете,а не старица.
Влакът потегли, взел единствения си пътник. Гледах я право в очите. Погледът ѝ – празен, толкова празен и тъжен и загледан през прозореца на стария влак. Загледан в какво? Може би в някаква нейна среща от миналото, може би през целия си живот, точно в този ден бе чакала влака именно там, на тази гара. Може би с нетърпение е посрещала любимия си или пък децата си. А сега погледът ѝ бе празен, изморен и тъжен, не очакваше никого, не търсеше никого.
Възрастната жена слезе на следващата спирка. В продължение на няколко дни я виждах, всеки път, на същото място и винаги с онзи поглед. И един ден влакът, наближавайки гарата не си пое въздух от вълнение, не си пое въздух изобщо. Там беше празно, пътници нямаше. Беше пусто. Не знаех какво се е случило с тази затворена в себе си жена.
Ах, приятельо... колко е мъчителна съдбата на влака. Всеки ден минава през едни и същи гари, среща едни и същи хора в едни и същи часове... и в един момент някои от редовните пътници, някои от тези души, заедно с техните истории изчезват... просто така. Без да се сбогуват, без да дадат обяснение, без дори да изчакат края на собствената си история.
А някои не успяват да стигнат дори до кулминацията. Животът е съставен от гари, приятелю. Някои – подминаваме, на други слизаме, а до трети стигаме със закъснение. Но в този наш живот регулировчик нямаме... нямаме дори график, а просто пътници, чакащи своите влакове.
