Животът няма край
Бързаме да успеем, бързаме да забогатеем, бързаме да се обвържем, бързаме да изживеем живота си. И защо? Правим го, тъй като ни плаши мисълта за края, който ще ни отнеме всичко. А съществува ли изобщо такъв?
Притискаме себе си да изгладим всеки недостатък, да станем по-ефективни, по-смели, по-силни и да се преобразим по възможност наведнъж. А никой не се замисля, че съществуването ни няма толкова повърхностни предели и животът не се ограничава с нашите определения за начало и край, служещи за успокоение на ума.
Човек нито се ражда, нито умира научен. След като развитието на човечеството продължава, можем да сме сигурни, че то не се побира единствено в рамките на един живот. Всяко събитие се случва в точно определен момент, защото, за разлика от нас, времето никога за никъде не бърза. То познава своята неограниченост и това му дава търпението и грижовността да настъпи само тогава, когато душата ни е готова, независимо дали ще е в този или в друг живот.
Може би ако не съществуваше в нас идеята за край, щяхме да познаем истинското блаженство. Тогава щяхме да живеем за самия живот без да го превръщаме в състезание и щяхме истински да заобичаме и приемем себе си без натиска за постигане на съвършенство.
Твърде безпочвено ни звучи, а съзнанието ни е достатъчно обременено, за да се довери на нещо, което не е материално доказан факт, но животът наистина няма край. Определенията "рано" и "късно" са само измислица на обществото и всеки е създаден да се движи и живее по собствения си часовник.
Казват, че се учим, докато сме живи, но истината е, че учим и след това, защото уроците ни не са ограничен брой. Те имат хиляди нюанси, а ние малко по малко ги овладяваме, дотолкова, доколкото ни е нужно за момента. И всичко това се случва в един перфектен ритъм, който ние безсмислено се опитваме да забързаме, а той сам по себе си внимава да не ни нарани.
Няма за какво толкова да се тревожим, няма за какво да се обвиняваме. Ако погледнем човечеството отстрани, ще ни облее лек и стоплящ смях - докато природата около нас живее в блажено спокойствие и хармония, ние, мислейки се за по-мъдри, вечно тичаме, сякаш опитвайки се да прескочим нейните предели.
