Живот в самота

По Атанас Далчев

"Какво е самотата?, питаш. Аз мълча, но знам отговора. Ела до мен, седни за малко. Нека ти разкажа нещо…"

Малко преди Надеждата, от Кутията на Пандора излязла и Самотата, пръснала се по света и покорила много души, но и много пощадила. Аз ще ти разкажа за къщата с черните прозорци. Там Самотата превърнала стопанина на къщата в силует, призрак без дом. Поставила лист на вратата – "Стопанинът замина за Америка", оставила своя зъл печат върху къщата и си заминала.

И човекът останал сам да стопанисва къща, в която не живеел никой. Самотата го превърнала в затворник през лятото, оставила му книгите и го обрекла да изживява чуждите животи, но никога своя, отнела му силата да се бори със съдбата си, но му оставила разума, за да осъзнава пропиления си живот.

И героят почернил прозорците, за да не вижда това, което няма. Затворил и вратата, за да не чува историите, от които никога няма да бъде част. Нощем, видения, невиждани от очите му, рисували като по вода, картини на далечни земи, които той няма да посети.

Сутрин поглеждал огледалото и виждал нещо, което душата му не чувства. Тя говорела чужд език, който никой не знаел. Никой не познавал този човек и никой не го бил виждал.

Нощта сменяла деня, годините идвали и си отивал, а стопанинът стоял все между сивите четири стени, които разделяли живите от останалите. Сенките танцували своя вечен танц около стопанина, а сивите му устни сякаш се изкривявали в някаква чудна усмивка, при вида на тази зловеща картина часовникът отдавна бил спрял, изморил се да чака края. В сивотата нямало любов, нямало нищо, сякаш героят не е живял, а животът му е бил просто лоша шега.

Но минало време и ето, че и Надеждата посетила къщата на самотника. Алабастров дъжд се посипал и отмил тъгата от прозореца, навън черешов цвят се сипел по зелената трева, а в тревата си играели неговото братче и неговата сестра. Само едно зрънце слънце било нужно, за да види героят дъгата на бъдещето. Сенките изчезнали и по стените заиграли чудни цветове. Блясък на златиста птица заслепил стопанина на къщата и този блясък препълнил очите му…

Това е Самотата, тя е отчуждение, неразбирателство. А ти къде отиваш? Постой още малко…