Живеейки страдаме. Защо?
На този свят, претъпкан с материализъм, его и позор, емоциите са едно от малкото нематериални неща, които все още са способни да го контролират. Не е трудно да си го признаем: всичко, което правим е подтикнато от чувствата ни.
Ние усещаме, след това реагираме по определен за нас начин. И този начин често не ни харесва, често съжаляваме за това, с което се сблъскваме, за страданията, за мислите, които нахлуват неканени в главата ни, но е неизбежно. Фактът обаче, който тактично подминаваме е, че всяко чувство, всяка емоция, която изпитаме, е породена от нас самите. Всичко е в главата ни – сложно за разбиране, но дяволски правилно.
Можем да бъдем заобиколени само от хора, които обичаме и да сме нещастни, както може и да сме напълно самотни и да сме щастливи. Изпитвайки дадени емоции, те атакуват първо мозъка ни. Доказано е, че умствената оценка на събитията определя емоционалната ни реакция, която пък поражда чувствата в нас.
Тоест, по пътя на логиката, фразата, че "Човек е там, където е сърцето му" не е вярна. "Сърцето ни" е контролирано от ума ни, от разсъжденията, от светогледа ни. Ако можем да променим гледната си точка, значи можем да променим и начина, по който се чувстваме.
Този товар, разбира се, понякога е прекалено тежък за нас. В тези случаи обикновено търсим вината другаде, защото ни е по-лесно. Ако някой ни е наранил, значи той е отговорен, ако обстоятелствата не са се случили така, както сме очаквали, значи светът е отговорен. Но истината е, че въпреки хората около нас, въпреки целите и мечтите ни, в нашето съзнание ние сме винаги сами.
Живеем сами, вървим сами, чувстваме сами, независимо дали любов, омраза или отчаяние. Никой и нищо не може да ни накара да се чувстваме така, ако ние самите него направим. Никой не може, а и не трябва да преодолява нашата болка или да живее нашия живот. Няма друг виновен за това, което сме и не можем да очакваме човекът срещу нас да ни направи щастливи, друг не е способен.
Никой не ни дължи щастието, то не е разменна монета. Това е едно от големите обърквания на света. Опитва се да материализира онова, което не може да се опише дори с думи.
Ако имаме чувства към някого, ние очакваме той да има същите чувства. Ако обичаме някого, условие за това трябва да бъде обичта от другата страна. Това е напълно погрешна представа. Няма чувство, което да показва или изисква сигурност, собственичество. То е за неодушевените предмети, а хората не трябва да бъдат дори сравнявани с тях.
Ние не обичаме заради друг, не чувстваме заради друг, а заради себе си. Заради начина, по който той или това, което прави, се отразява върху нас. Заради нуждата да виждаме небето розово. Всичко зависи от нас. Поради същата причина и ние не дължим чувствата си на никого, освен на себе си.
Да, така е, заслужаваме щастието. Тогава защо си причиняваме болка? Скачаме сами в бездната, потъваме в негативизма, повтаряме думата "никога" докато гърлото ни не пресъхне и се отричаме от всичко, в което сме вярвали. А всъщност не трябва да е така. Човекът е творец на собствения си живот и в негова полза е да създава красота и хармония.
Ако съществува спомен, дума, човек, каквото и да било, което ни дърпа назад, то трябва да бъде унищожено, забравено. Прекалено подвластни сме на чувствата си, за да си позволяваме толкова страдание. Трябва да променим начина си на мислене, да гледаме доколкото е възможно положително на всичко, през което минаваме и просто да се задоволяваме с него.
Да чакаш нещата да се стекат според твоите желания, както и щастието само да дойде при теб, значи, че си прекалено слаб да го потърсиш и постигнеш сам. А се оказва и че то не е толкова далеч. Може би проблемът идва от това, че винаги търсим света си там, където не можем да го открием.
Все едно да си алергичен към какао и да умираш за дори едно парченце шоколад. Абсурдно е. Когато животът те повали и губиш онова, което си имал, свикваш да живееш, не без него, а с липсата му. И това, което прави разликата голяма е, че в единия случай се примиряваме с фактите, осъзнавайки, че се ще измъчваме от тях завинаги.
В другият случай, се съгласяваме с тях и живеем щастливо, забравяйки как някога някъде сме се провалили. Провалът трябва да бъде помнен, само когато ни показва, че сме се справили с него. И това е посоката, в която трябва да гледаме. Манипулация? Не, по-скоро осъзнаване на действителността такава, каквато трябва да бъде.
