За промяната, с любов
Ако ме познавахте преди около година, щяхте да знаете, че не съм много по промените. Нещо повече, самото ежедневие, което си бях изградила беше антипод на промяната, гъвкавостта, изобщо непредвиденото по какъвто и да е начин.
Надлежно описан в тефтер, животът ми вървеше по строгия график 07:00 събуждане, 07:30 - 08:00 закуска (обикновено овесени ядки с прясно мляко), 08:00 - излизане от входа и тръгване за работа, автобусът пристигаше точно в 08:14... И така нататък, и така нататък.
Всяка изгубена минута се равняваше на смъртно престъпление, всяка спечелена – бе оползотворена с една от многото задачи за деня (е, много - 17 е хубаво число). И така всеки ден. Ден след ден. Предполагам, че разбирате накъде върви мисълта ми.
Не мога да кажа, че един ден съм се събудила и изведнъж съм обикнала промяната – това не ми е в природата. Промяната е нещо, което при мен се случи с много мъка и много инат. Представете си магаре на мост - знае, че трябва да пресече моста, но пък е свикнало там. Е, аз бях такова магаре.
Докато не започнах да си задавам едни интересни въпроси – това ли е ежедневието, което искам? Щастлива ли съм? Спокойна ли съм? Себе си ли съм или съм позволила на графика да ме превърне в роботизиран изпълнител на задачи? Това ли са мечтите ми? А имам ли такива? Въпросите отприщиха нещо страшно в мен, нещо, което до този момент нямах - усещането, че е време нещо да се промени.
Следващото, което се случи бе да призная, че аз съм си виновна. Да, няма смисъл да описваме обстоятелства и персонажи, решението взимаме ние. Затова трябваше да си поема дъх, да вдигна брадичка и да поема отговорност за живота, който живея. И да направя нещо нечувано – промяна.
"Ако ще бъдеш мечка - бъди гризли" - много любима реплика от любим филм. Не знам точно какво значи, но определено бях гризли, когато започнах да правя промени преди време - в рамките на няколко дни дадох предизвестие на хазяйката, напуснах работа и скъсах с приятеля си.
Случи се толкова бързо, че една сутрин се събудих с ясното съзнание, че съм провалила живота си. Кой зарязва работа, която плаща наема и момче, с което един ден се очаква заедно да плащате наем? Но чувството ме убеди, че постъпвам правилно. Онова чувство, че контролираш живота си, че имаш силата да промениш нещата и да започнеш отначало.
Онова чувство ме накара да се почувствам истински жива за пръв път от година. Започвах да се чудя дали промяната наистина е толкова лошо нещо, колкото си бях втълпила. Няколко дни по-късно подстригах до раменете дългата си коса (която пусках от около 4 години). Беше страхотно! Почувствах се смела.
Сега, година по-късно от голямата промяната, съм готова да направя нещо ново. Онзи ден си мислех, че сигурно ще е страхотно да си взема шотландско клепоухо коте, вчера бе последният ми работен ден, а днес вече бях на фризьор. Предишното ми аз би се ужасило. То би изтерясало над въпроси като: ще си намеря ли скоро работа, по-добра ли ще бъде, ще се справям ли, отива ли ми с бретон?
Но вместо това аз се осланям на мъдростта на две велики същества - Чезаре Павезе и Мечо Пух. Първият е казал, че "единствената радост на този свят е да започваш", а вторият - че като променяме нещата им даваме шанс да станат по-добри. Любимият ми професор в университета често казваше да слушаме Мечо Пух, затова ще му се доверя и ще дам шанс да живота си да стане още по-добър!
П.С.: Щом аз успях да направя промяна, значи и вие можете. В случай на колебание, винаги можете да препрочетете "Мечо Пух".
