За красотата от пускането

Която просто е. Без време. Без пространство. Независимо от тях. И не напротив, а така. Просто. Като това да видиш, без да се вглеждаш и да различиш детайли, за чието съществуване не подозираш. Но и да се удивиш, усещайки, че са част от момента и скоро ще престанат да съществуват. Но това няма значение.

То не носи тъга от липсата си, защото точно тя е фактор за появата на нещо ново. А може би и старо. Но под нов поглед. Дори не външните условия го правят различно, а вътрешните. Затова и отвън изглежда различно.

Това, което е в теб, такова е и навън. И то не като отделни компоненти – разум, ценности, подсъзнание, чувства, мисли, а като съвкупност, защото именно така определят енергията ти. А тя определя сливането, което пък определя и съставя материята.

И когато бъдеш напълно спокоен, нещата се променят. Защото отделните мисли не могат да те разрушат, не могат и да те изградят, защото в спокойствието усещаш целостта и завършеността. Не могат да те наранят. Могат само да дойдат при теб и да си отидат. А те си отиват, когато се случи промяната в теб, така че да не си вече проводник за тях.

Красотата не е само в спокойствието. Не е и само в положителното, възприемано като красиво. Тя е в сливането. Или по-скоро в усещането за него (без усещане за нещо, няма как самото нещо да съществува). В това да бъдеш и да усещаш единството. Не мислейки за него, а чувствайки го. Не възпроизвеждайки думи за величието му, а изживявайки го.

Думите са следствие. И идват лесно. И все пак не могат да го опишат, а да дадат представа. Която може да бъде обогатявана милиарди пъти. Това не прави различните описания различни и противоречащи си, а напротив – слива ги. И в това има красота, просто така.

Когато можеш да завършиш, както си пожелаеш – дори и да не завършиш, защото то също е красиво. Защото изживяваш и то е достатъчно. Не защото няма липса, а просто така – защото няма нужда от друго. Което е, е. Толкова.