За безсмислието на наложения смисъл

Всички ние се питаме непрестанно дали това, което правим има смисъл, било то за нас, за тези които обичаме, за произволни хора, които ни заобикалят или за човечеството като цяло. Дали това, което искаме силно и към което се стремим ще ни отведе на правилното място за нас самите?

Истината е проста и се събира в няколко думи. Не на стереотипа, не на рамката, не на наложения смисъл. Да на вътрешния глас, да на личността, да на недостатъците, които може да са нашите най-големи предимства пред останалите хора.

Още от най-ранно детство ни се внушават едни параметри, в които трябва да се вписваме. Да бъдем добри, да сме много образовани, амбициозни, за да може да изкарваме добри пари, с които да се грижим добре за едно хармонично семейство за пример. Да сме посадили дърво, да сме направили къща и стабилна кариера.

Това са едни хубави неща, които за Теб ще са хубави, ако наистина ги искаш. Ако вътрешното ти ядро ги жадува. Но не и ако ги правиш по default. Защото така трябва и защото всички правят така. Защото обществото е наложило един ред, от който, ако се отклониш, ти ще си странен, ще си отцепник, ще си особен цвят, който не присъства в дъгата.

Но това не значи, че светът няма нужда от твоя цвят, напротив дъгата трябва да се радва, че предизвиква появата на нови нюанси. Новото, различното е признак за необходимата идивидуалност, тази, която добива смисъл чрез своето невписване в общото. Тази, която иска да бъде част от голямото семейство, без да прилича на всички членове.

Единственият универсален смисъл, който никога не е и няма да бъде банален, това е любовта. Важно е всеки да намери истинската си любов, не наложената, която често бъркаме, благодарение на външното мнение. Не тази, която ни отива и другите ни харесват с нея, не тази, която е най-логично да изберем, а тази, благодарение на която греем отвътре, която ни кара да треперим от вълнение и да сме благодарни за всичко хубаво и лошо, което ни носи. Тази, която, дори да ни съсипва понякога, повече ни помага да бъдем себе си и да развиваме душата си.

Защото душата е най-нашето дете. Детето, което трябва да гледаме най-внимателно и да пазим най-ревностно. Ако я опазим, то всичко, което създадем с нея, ще има смисъл. Най-великият смисъл за нас и за човечеството от нас.

За всеки любовта минава през различни измерения. Някои я откриват в човек, други в работа, трети в търсене и приключения, четвърти във всичко това и така до безкрай. Единственото важно е, каквото и да правим, да бъде с нашите сетива.

Защото накрая ще останем сами със създаденото от нас. И нито парите, които повечето от нас преследват толкова упорито, нито къщите, нито колите или моментните ни наслади ще останат с нас. Единственото, което ще остане е нашата душа и това, което сме направили с нея. Чувствата и хората, които са ни развили и обогатили.

Но само тези, които до болка сме обичали и са ни карали да намираме себе си. Не тези, които са ни наложили, че трябва. Затова е безсмислено да се борим за наложения смисъл. Смисленото е невидимо. Отворете си очите :)

Снимка: feelgrafix.com