Ударен от гръмотевица

Какво изпитваш, когато те удари светкавица? Внезапно стаписване, може би, дори и внезапна болка, но едно е сигурно – тялото ти се разтърсва за части от секундата, изгубваш контрол над собствената си физика и психика. Ужасно много прилича на живота, нали? Пробваш нещо, но не знаеш дали ще се получи. Стараеш се толкова много, влагаш всичко от себе си – толкова много безсънни нощи, мисли дори и през останалото време и в крайна сметка, ако не ти е писано да се случи, то тогава никой не може да ти помогне. Никога не знаеш кога нещо ще ти се случи, но винаги даваш повече в очакване на нещо още по-насищащо. Но кое е това нещо, което ни натиска да продължим? Как, все така, продължаваме да намираме сила и от къде, защо? Въпросите винаги са там за да ни напомнят, да ни развълнуват, да ни подтикнат да продължим, но те не са истинският източник на нащето желание за развитие и блян към по-добро.

Когато си на 21, всичко ти се вижда ужасно постижимо, сякаш е на една ръка разстояние, чака да бъде сграбчено. Идеи имаш за всичко, не зависимо дали притежаваш нужния опит и знание. Искаш да опиташ от всичко, да знаеш как се получават нещата, които те вълнуват и съответно да пресъздадеш своите мечти така, че те да могат да вълнуват, а защо и не да вдъхновяват хората след теб. Да знаеш, че си оставил своя почерк на тази земя, да знаеш, че не напразно си обикалял из тези земни ширини.

Често, в желанието си да постигнем нещо повече от останалите, ние се пресмиваме на чуждите идеи и се забравяме. А, не са ли нащите идеи също толкова абсурдни и крехки? Затова, когато мечтаем и желаем нещо, когато се стараем да го постигнем нека да не усмиваме чуждото, нека да не се опитваме на пречим на другите. Само ние самите знаем колко трудно е да пресъздадеш една мечта в реалност и колко тежък и неприятен е пътят, който трябва да извървим, за да дадем гласност и сила на нещо толкова искрено и чисто.

Може да искаш да си писател, защо не? Все някой трябва да обогатява и разкрасява света, а преди всичко дори и големите имена са имена на съвсем дребни хора. Това, което те прави голям не е външният вид, а вътрешният. Мисли чрез сърцето и пресъздавай с главата – формула, която от край време потвърждава успеха на човека. Колкото е и смешна една идея, толкова и успешна може да е тя, зависи само от това на каква почва посаждаме нейните корени. Но боли, когато това, което искаме не се случва, нали? Разбира се, че боли… и то адски много. Не може да очакваш да посадиш нещо и да не се оцапаш. Всичко в този живот си има собствена цена и тежест, въпорсът от тук на сетне е какъв живот искаме да водим и следователно каква цена сме готови да заплатим и на колко сме способни.

Когато човек чуе думата пари, внезапно в главата му изниква образът на банкноти или някаква друга скъпоценност, която има физическа стойност. А когато отнесем този въпрос към самите себе си, то тогава кое е стойностното? Свободата? Мечтите? Коя е тази променлива стойност, чрез която ние обменяме жизненоважните за нас емоции? Точен отговор на този въпрос аз трудно бих дал… поне за сега. Надявам се, че някой ден аз ще мога да погледна към годините зад мен, към хората пред мен и да споделя тези променливи и малко сигурни константи, които са изиграли ключова роля в моя живот.

Сигурен съм само в едно нещо – човешко е да не оценяваме нещата, които имаме в живота си на максимум, защото ние свикваме с дадено присъствие, с определени предмети и събития дори. Когато наистина обаче дойде време да се разделим с нещо стойностно, тогава цената му придобива съвсем различна стойност – бихме дали още малко само и само то да продължи, да бъде там, да знаем, че съществува за нас. Този тип променливи, които оставят в нас отпечатък за цял живот, променят нашата форма и разбиране, изграждат ни като нов човек. Така че, нека да не оставяме желанията си за последния момент или по-зле, нека да не се отказваме от тях, дори тогава, когато никой не ни разбира, когато сам се съмняваш в себе си, дори когато друг изход няма.

Все пак, мечтите и желанията ни са движещата сила в нашия живот, ако се откажем от тях, не се ли отказваме от самите себе си? Ако пък имаме шанс за нещо, нека то да не минава като даденост, защото неговата стойност се изгубва някъде там из нещата, които сабираме само от физическа нужда. И когато ме удари гръм, аз ще змам колко безсилен съм физически и че само това, което съм оставил след себе си в хората с действията си… само то има истинска сила, по-голяма от тази на светкавицата.

Прочетете още на: siopathic.wordpress.com