Три мига от лятото (разказ)
На задната седалка на таксито спомням си толкова малко от живота, който преминава с малки премигвания, ту спира, ту се опитва да ме остави за малко тук или там, музиката е тиха, почти тъжна, нощта е умерено тъмна, ти си неподозирано тиха, полата ти е възпитано дълга, с приближени едно до друго колена, имам всестранното усещане, че те познавам от недостатъчно дълго време на светло, но смятам да бъда предан на модерното розовите ти устни, не съм сигурен дали забелязваш ризата ми е розова, за да не личи къде, как и кога спират устните ти, мисля че си способна да изричаш красиви думи, да описваш войни, китайски розови градини, да разказваш приказки, за да приспиваш деца или да привличаш мъжки погледи, да побеждаваш времето и знаеш ли… всъщност имате ли огънче? … розовите устни се обръщат към мен и в моя чест очите й преминават през кафяво, тъмносиньо и зелено, изваждам мобилния си телефон и ги снимам, шофьорът обаче ни прекъсва – тук не се пуши…
Докато разтоварваме пратката дарение за дома, забелязвам едно мъниче, не по високо от пет-шест педи, облечено във вехта бледорозова рокличка и скъсани сандалки, което клекнало гали някакво мършаво кученце, приближавам се… чие е това кученце, мъниче, от къде се е взело, не зная, започва то, вчера имаше буря, някаква ужасно страшна буря, валя много, направо ни съсипа от вода и град, покривът наполовина е разрушен, чух че две съборени брези са прекъснали телефонните жици, може и токът да е спирал, никой от нас, децата, не можа да спи, събрахме се по десетина на легло и се завихме през главата, по-големи четяха с фенерчета приказки на по-малките, после започнаха гръмотевиците и съвсем мъничките започнаха да плачат за майките си, някой каза аз моята съм я виждал, много е хубава, и всички ревнаха, по едно време подът се напълни с вода и някой в тъмнината каза виждам жаба и спряхме да плачем, заджапахме с босите си стъпала из водата, за да намерим тая жаба, пръснахме се из помещението, някои с пръчки, други светеха с фенери, оставихме приказките и се впуснахме да търсим жабата, изведнъж всички утихнахме и се чу скимтене, премина светкавица, освети всичко – в ъгъла беше сгушено ей това куче, бяхме го търсили два часа, бурята беше преминала, лелките, дето ни пазят не разбраха до сутринта, че е валяло, кученцето си е наше, чичо, дали ще ни го вземат, за да го сложат в клетка и да го приспят, момиченце на колко години си, на пет, няма, няма да ви го вземат, връщам се в буса, взимам следващия кашон, отнасям го вътре в сградата, спирам по средата и не мога да откъсна очи от подгизналия балатум…
В някои неназовани четвъртъци те разперват ръце и си отиват от тук леки като чайки и тихи като светулки, след това чистачката винаги има ключ от апартамента, влиза и за около половин час измива кръвта във ваната или скрива в дъното на нощното шкафче празната опаковка приспивателни, след това измита килима в хола, прибира бутилките с алкохол под дивана, прибързано сгъва на две няколко стари любовни писма в големия си джоб на бялата престилка и разтегля една уморена усмивка, но някой вече се е обадил на спешния център и те идват умерени, спокойни и дипломатични, звънят на входната врата, сякаш идват за да приберат някакви последни доказателства за наличието на извънземни, които скоро са си тръгнали от тук, тя отваря и чува познатия въпрос, самоубийство, ами, обикновена любов… да видим… и те оттренирано се насочват първо към банята и след това проверяват дъното на нощното шкафче и всичко това във времето, в което те разперват ръце и си отиват леки като чайки и тихи като светулки…
Из сборника с разкази "Авангардни безделници" на Калин Василев
