Теодор Траянов: три стихотворения за любовта

Теодор Василев Траянов (1882 - 1945) е най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия.

Творец с високо самосъзнание; символистичната му поетика е по-скоро от рационален, отколкото от интуитивен тип.

Заедно с Пейо Яворов Траянов е родоначалник на българския символизъм. Мнозина критици (най-вече от кръга около списание "Хиперион") смятат стихотворението му "Нов ден" (сп. "Художник", 1905) за начало на символистичното направление в България.

Иван Радославов провъзгласява Траянов за създател на нова епоха в българската литература.

HighViewArt.com подбра три любими любовни стихотворения от Теодор Траянов:

Ти дойде

Ти до̀йде, чисто, преданно създание,
като сестра при своя тъжен брат,
превърза с къдра светла черни рани,
помилва ги с дъха на вечен цвят.

Ти до̀йде пееща, и твойта песен
хор ангели подлавяха далек,
ти до̀йде тиха, като тъжна есен,
разсветна и потъна като ек.

Ти до̀йде и отмина, и след тебе
веявици разстилат бял саван,
отмина ти и първий сняг погреба
последен сън, едва що заживян.

1909 г.

***

Към любовта

Лети, не спирай, вихрена любов,
крилете въздух нощен да разпорят,
с надгробен клик на твоя ярък зов
вси земни божества ще отговарят:
лети, не спирай, вихрена любов!

По тез безбройни нощни стъпала
чий саркофаг смъртта всесилна мъкне?
Любов, размахвай пламенни крила,
брегът на ведро утро ще изпъкне,
зад тез безбройни стръмни стъпала!

Смъртта избързай, вихрена любов,
чуй плясъка на ведрите талази!
В ответ на твоя полунощен зов,
виж, някой в мрака бранен стих изряза:
към своя бог, о вихрена любов!

Вълшебен кораб чака те за път,
кръсти го ти с всевечното си име!
И нека смели знамена звънтят
през бурите на вси грядущи химни,
през ужаса на твоя земен път!

1909 г.

***

Близка и далечна

Тъй близка аз те сещам,
но нявга ми се струва,
че пътища неземни
отвеки ни делят,
че светлата ни обич
над мрачна пропаст плува,
а между нас студена
седи самата смърт!

И слушам как бълнувам,
че няма да се върне
часът на красотата
със истината слят,
че нищо не възкръсва,
което смърт прегърне,
че ти с ненавист бягаш
от моя дух слънчат!

Но в миг през спомен виждам
душите въплътени
във пролетния образ
на жива, цветна степ,
тогава пак готов съм
да падна на колене
и в божество да вдигам
проклятието в теб!

1912 г.