Тъмна вечер

Беше студена зимна вечер. Виелица се извиваше безпощадно навън. Снегът трупаше преспи докато вятърът се блъскаше във вратите на бедните домове на малкото българско селце от Тракийската низина.

През 1947 година зимата беше по-коварна и опасна отвсякога. Тази година много вълци бродеха наоколо. Идваха от горите и нощем убиваха без жал добитъка на селяните.

В една колиба, намираща се на края на селото, близо до полето, живееха две деца - момиче на около четиринадесет години, което се казваше Стоянка и нейното братче, което беше едва на пет и се казваше Кирил, заедно с техния овдовял баща Стоимен. Тая зимна вечер децата бяха сами в колибата, на която прозорците бяха начупени и вътре беше не по-малко студено от навън.

На напуканата стена стоеше запаленото кандило, а под него на леглото се бяха сгушили двете дечица. Стоянка си мислеше за това защо баща им отново не е при тях. Тя знаеше, че Стоимен пак е в селската кръчма и пилее малкото пари, които получава всеки ден от работата си. Момичето беше прегърнало в скута братчето си и се опитваше да го стопли. Гледаше печката как стои в ъгъла и сякаш ѝ казваше да вземе дърва и да я запали. 

Стоянка стана от леглото и излезе на двора, за да вземе малко дърва. Тя чу страшно виене на вълци, които сякаш приближаваха селото. Стресна се. Взе малко съчки и влезе бързо в колибата да залости вратата. Като запали дървата в печката, Стоянка повика Кирил да се стопли.

- Ела, запалих малко съчки да се стоплим! Татко го няма, но не може да стоим на студено цяла вечер.

Кандилото едва блещукаше в малката стара колиба. Вятърът влизаше през прозорците, които бяха покрити със стари парчета плат. Снегът продължаваше да трупа преспи и да покрива с бял воал всичко по страдащата земя. По пустите заснежени полета се мяркаха сенки и следи от лапи, които се заличаваха бързо. Вълците отново бяха решили да нападнат някоя кошара в селото.

Стоянка и Кирил бяха задрямали до прегарящата печка, когато момичето чу, че някой пристъпва в снега. Доближи се до прозорчето да погледне дали баща ѝ си идва или вятърът отново си прави лоша шега. Но не, момичето видя, че пред дома им има глутница вълци, които бяха готови да влязат в колибата. Тя се уплаши и се скри отново вътре. Прегърна братчето си и започна да се моли да оцелеят.

През онова време в ума ѝ беше образът на милата ѝ майка, която всяка вечер приспиваше двете си деца с ласки и целувка. Момичето си спомни последната Нова година, която беше празнувало с цялото си семейство. Времето, в което баща ѝ не прекарваше целите вечери в кръчмата и се интересуваше повече от децата си.

Като че ли Стоянка забрави, че отвън са ги вкарали в капан глутница гладни вълци. Когато отново се подаде през прозорчето, момичето видя, че злите хищници са си тръгнали. Явно са намерили друга плячка. Стоянка се успокои и каза на братчето си, че може да заспиват.

Сутринта времето се беше успокоило. Виелицата си беше отишла, а цялото селце бе скрито под снежна бяла пелена. Бащата на Стоянка и малкия Кирил се върна в дома им. Носеше питка хляб, за да нахрани децата си. Тогава на вратата почука старият Радой. Беше забързан, сякаш искаше да каже нещо важно.

- Голяма трагедия се е случила снощи в снежната буря! - казваше той на Стоимен. - Глутницата вълци, която все броди наоколо, са изяли селския поп. Връщал се е с каруцата си привечер. Намерили са само расото и калимавката му. Грешник ще е бил нашият свещеник!

Когато Радой си отиде, Стоянка каза на баща си, че предната вечер вълците са дохождали и в техния двор. Момичето сега разбра защо глутницата е изчезнала изведнъж. Вълците са видели попа да приближава с каруцата си и са нападнали него, вместо беззащитните деца. Стоимен се чувстваше виновен за страха, който са преживели децата му в снежната вечер.

- Повече няма да ви оставям нощем самички и на студено - обеща им той. - Но ако вълците отново решат да се върнат, аз знам как да ги прогоня, за да не наранят моите деца! - и прегърна Стоянка и нейното малко петгодишно братче.