Сянката на поета

Изгубих си сянката. Останах поет без сянка. Тя – която затъмняваше светлия ми път. Тя – надвиснала над слънчевия ми ден. Моята скръбна сянка, която разливаше мастиленото си вдъхновение по салфетки, чужди тетрадки, скъсани листчета, по ръцете ми...

Изгубих я в един такъв ден, докато нахвърлях любовна строфа на гърба на автобусно билетче. Тя ме докосна по рамото и когато се обърнах, косите й погалиха бузата ми. Подаде ми тефтерче.

"Не трябва да има поет, който не носи листове със себе си." Усмивката й слезе на следващата спирка. А с нея и аз. Без моята сянка. И без билетче. Заредиха се палачинкови дни и пълнолунни нощи. И беше смях, и беше обич, и беше светлина...

Тефтерчето тежеше неизписано. Откъснах един лист и го оставих във вътрешния си джоб, защото не приляга на поет да ходи без листове у себе си. Минаваха дни и месеци. Години. Косите ни побеляха. Листът пожълтя. Аз се превърнах в недоволния й старец, който почерняше слънчевите й дни с брътвежи по изгубената си сянка. Тя беше там, със своята усмивка, подарила ми любов, която не се помества между бели редове и мастилени букви.

Един ден сянката се върна. Заключи се за глезените ми с тежки окови. Влачещото се бреме на едно тъжно вдъхновение. Но листът остана жълт и неизписан във вътрешния ми джоб. А Тя... Тя се превърна в сянката на поета, който никога повече не писа за любов.