Самотата беше станала част от него, беше се пропила в дрехите му, в душата му

Той беше лош. Много лош. Затова никой не го обичаше. Още от дете всички му го повтаряха. Спомни си когато беше на пет и искаше да приготви сладкиш за майка си. Когато тя влезе в кухнята и видя хаоса, който беше направил, направо полудя. Докато го биеше яростно с чехъла, не спираше да крещи: "Лошо момче! Само проблеми ми създаваш! Същият си като баща си!"

Баща му беше алкохолик. Не спираше да пие денонощно. Започваше да работи някъде, не минаваше и месец и го уволняваха, заради пиянските му изцепки. Изкарваше си цялата злоба и неудовлетвореност от живота на тях.

Нощите в детството му бяха пропити от миризмата на вкиснала бира, воняща ракия, побоища и безсилие. Но от всичко най-много го измъчваше безсилието. Криеше се под леглото или в гардероба, когато скандалите се разпалваха, запушваше ушите си и се опитваше да си представи,че е на друго място, далеч от тях.

Но баща му винаги го намираше. Крехкото му тяло се опитваше да се отбранява от ударите, но беше напълно безсилен. Не можеше да защити нито себе си, нито майка си. Когато тя ги изостави, баща му обвини него.

- Заради теб ни напусна, отрепко!! Ти си виновен за всичко! Ти си най-лошото нещо в живота ми!

Ангел беше лош.

В училище не бе по-различно. Децата се подиграваха на дрехите му, на прическата, на баща му. Учителите подхождаха със снизхождение към знанията му. Редовно бягаше от часовете. И тогава започна да спортува. Записа се на бокс.

Научи се да се бие и вече никой не смееше да му се подиграва, защото всеки, който дръзнеше, се оказваше с юмрук в лицето. Редовно го привикваха при директора заради тези сбивания. Откакто при поредното напиване разби носа на баща си, дори и той го остави на мира.

Ангел вече беше на осемнайсет години. Не допускаше никого до себе си, защото осъзнаваше, че е лош. Самотата беше станала част от него, беше се пропила в дрехите му, в душата му. Ако не беше на училище, беше на тренировки. Ако нямаше тренировки, се разхождаше или се затваряше в стаята си с книга в ръка.

Обичаше да обикаля наоколо, да наблюдава и да си измисля истории за хората, които виждаше. Гледаше запалените лампи през прозорците на къщите, синкавата светлина на телевизорите и силуетите добиваха живот. Всички имаха майки, които ги обичаха, целуваха ги за лека нощ и ги милваха по главите. Имаха си и татко, който след работа ги учи да карат колело, да играят футбол.

Но той беше лош. Не заслужаваше да има нищо от това.

И сега отново се разхождаше. Даваше имена на хората зад завесите на прозорците, когато чу уплашено мяукане.

- Моля те, Писанке, слез от там... котенце... пис, пис... Моля те, ела...

На отсрещния тротоар, под едно дърво, беше застанало момиче и отчаяно се опитваше да примами котето да слезе от него.

Ангел не се замисли, пресече улицата и без да отрони и дума, се хвана за най-ниския клон на дървото. С лекота се изкачи нагоре и нежно хвана уплашеното животинче. Момичето изненадано го наблюдаваше отдолу. Ангел скочи и й подаде котето. Тя внимателно го пое и съвсем импулсивно се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

- Благодаря ти! Благодаря! Толкова си добър! Като някакъв ангел се появи и помогна!

Младежът смутено се дръпна, завъртя се и избяга в тъмната улица. Ангел тичаше към вкъщи и така леко му беше, че все едно летеше. "Толкова си добър!"...

Усещаше нещо ново, което никога не бе чувствал. Нещо, което му даваше крила. Някаква странна топлина в себе си. Като котенце, което се е свило на гърдите му.

"Толкова си добър..."