Разбираш го, когато го почувстваш...

Повечето дни в годината минават без да се случи нещо, което си струва да запомниш. Не променят с нищо житейския ни път. Нещата се случват с нас или без нас. Всичко е предопределено, макар зависещо от мен.

Правя равносметка и устремно попълвам липсващи случки, хора, слънца в битието ми. Планът е винаги ярък, цветен, препълнен - отправната ми точка за хубав ден и щастливи преживявания. Вечер се чувствам удовлетворен, защото чеквам точка по точка и виждам, че съм надхвърлил и разширил рамките и представите си - искам още и още - от запомнящите се... дни.

Всичко е динамично, жизнено, готино, но как да отлича днес от вчера, как да разгърна утре-то още по-пулсиращо и неповторимо. Запомням хубавото, нужното, поучителното.

Слагайки си всяка сутрин перфектно изгладената риза, уверено крача и достойно случвам събития, хора, ситуации, превръщайки ги в красиви спомени. Дните се сливат, само календарът - перфектно попълнен - напомня за Деня Х...

И тогава, най-неочаквано, се появява Тя. Единствената. Забелязваш усмивката й, косата й, смеха й. Слънцето свети много ярко, заслепява.

Недотам перфектната й външност се откроява, компенсира със светлина, лъч. Толкова ослепително те жегва, че не знаеш кой си, къде си. И да, погледът. Всичката подреденост, хармония, порядък се изпаряват - няма ги. Хаосът, който настъпва, има своята неповторимост.

Толкова силно те стиска за слабините тази сънувана безсмислица, че нямаш глас, ритъм, движение. Замрял си в неподвижност. После идва невероятното спокойствие като да си си у дома.

Няма нищо невъзможно. Има сила и една енергия, която те отлепва от земята и по начинът, по който ме кара да се чувствам, осъзнавам, че има смисъл да се живее с онези дни, в които се случва Тя - любовта. Какво съм пропуснал?!

Разбираш го едва тогава, когато го почувстваш.