Пролетна история

Настъпваше си пролетта, без значение чакана ли беше или не. Боровете около Телевизионната кула започваха полека-лека да си правят компания с разлистващите се край тях люляци и сливи. Във въздуха витаеше петрикор, а дробовете не можеха да спрат да дишат дълбоко. Добромир караше сивото си Пежо към работа. По радиото слушаше българска музика, тананикаше и леко почукваше с пръсти по волана в такт. Живееше в Осеново, работеше във Варна.

Така че през двадесетте минути до работа можеше да се наслади както на изгрева отляво, така и на пролетта, която тихомълком се прокрадваше. Разсея се леко по баира надолу, така и така колоната от коли пъплеше с 30, та се порадва и няколко секунди на варненския залив – син и прекрасен. След няколко светофара потъна отново в сивотата на града, притиснат от делничната сутрин, нареден за закуска с айрян. Пристигна в офиса точно на време – пет минути преди осем. Настани се удобно зад бюрото си, написа името, паролата си. Докато чакаше компютъра да зареди, си направи кафе и си сипа чаша вода.

Някои от колегите на Добромир вече бяха пристигнали, други тепърва влизаха. Цялата осем-етажна сграда беше на чуждестранна корпорация с няколко големи бизнеса. Плащаха на Добромир и колегите му средни за града заплати, така че хем да не мрънкат много, хем да си работят своята работа без излишно суетене.

Самата работа не беше сложна, но изискваше разбиране, постоянство и съсредоточеност. От понеделник до петък, всеки ден между осем без десет и осем и пет, всички влизаха и поздравяваха, закачаха връхните си дрехи и сядаха всеки с малкия си ритуал за започване на деня. Девойката вдясно от него всяка сутрин чистеше бюрото си до последната прашинка, друга пред него бъркаше бавно здравословен чай, а колегата от страната на прозореца преглеждаше резултатите от вчерашните футболни срещи.

Добромир не изгаряше от желание да работи в точно тази компания, точно тази работа. Така се бяха стекли обстоятелствата просто, а и беше свикнал. Не му липсваше спокойствие, както и сигурност. Можеше да си почива, както и с цената на известни лишения да заделя по малко, за да прекарва отпуските си извън града или дори извън страната. Вечер се прибираше, вечеряше сам или с приятелката си, излизаше да поиграе футбол с приятели или да участва в някое състезание. Толкова обичаше състезанията. Беше любознателен и четеше много, интересуваше се от най-различни теми - спорт, изкуство, география, история, литература и всичко, за което се сетеше. Разбира се, имаше и свои любими теми, в които беше експерт и разбира се, най-любим му беше футболът, а днес беше четвъртък. В четвъртък сутрин винаги с останалите колеги от мъжката част на колектива, обсъждаха на две на три мачовете от Шампионската лига.

Стаята се намираше на осмия етаж, с изглед към крановете на Варненското пристанище. Добромир работеше в екип от 20 души, всеки от които седящ и монотонно кликащ с мишката си из разните бази от данни и големи екселски таблици. В почивките си, често стояха на прозореца и обсъждаха спрелите коли долу на паркинга под тях. Ту се смееха на някой колега как е спрял неправилно, ту се радваха, ако някой сменеше автомобила си с по-нов.

Да, Добромир харесваше работата си. На колегите му обаче често им доскучаваше и започваха бъбриви разговори. По време на тиймбилдинга от по-миналата година, беше станало ясно, че Добромир не пие и не просто не пие алкохол, а и никога, ама никога в живота си не се е напивал. Тази мисъл, така силно се вряза в съзнанието на колектива, създаде така неописуем смут, че колегата му през две бюра започна да го закача. Важно е да се уточни, че всички в екипа на Добромир бяха българи, а в българската народопсихология така някак натрапчиво е залегнала мисълта за алкохолизма.

Пиенето до такава степен е изнесено в култ към битието, че се смяташ за бъдещ гост на карлуковската болница, ако всяка вечер не си наливаш по сто грама ракия, ей така за здраве. Та колегата през две бюра го наричаше "алкохолик". Понякога му сипваше тайно водка в чая, за да му се посмеят всички. Друг път му оставяха снимки на бутилки, измежду документите за обработване. Ако забравеше да заключи компютъра си, когато излизаше от стаята, му сменяха картинката на екрана с шишета и чаши.

Добромир приемаше шегите за забавни, но понякога нямаше настроение и започваше да се дразни. Беше един от най-интелигентните хора в стаята, а може би дори в самата сграда. Знаеше, че във всеки екип винаги има по един, на когото групата да се смее. Просто му беше неприятно, където и да отиде, да бъде той. От детската градина още му се смееха и го биеха, защото беше единственият с очила. Дълго плачеше по пътя за вкъщи, прикривайки надраните си ръце и синини, опъвайки ръкавите на блузата си надолу.

В първи клас с трепет в сърцето очакваше да се запознае с коренно различни деца, да започне живота си отначало, да посрещне предизвикателствата на новата образователна система и да се отдаде на учене. Скоро осъзна, че най-добрият в класа по успех и знания не беше най-добре приет сред обществото от малки и ограничени умове на съучениците му. Отново привлече онова негативно внимание към себе си и така си и остана в следващите седем години.

В осми клас вече беше приел съдбата си и влезе в гимназията с не по-различни очаквания. Тогава за пръв път в живота му се случи чудо. В гимназията Добромир откри, че и други деца носят очила – в класа му бяха осем с него. Също така разбра, че има и други умни деца в града. Откри го още на първото контролно, когато успеха на класа беше 5.85. Отпусна се и създаде първите си трайни приятелства. Най-сетне слънчеви лъчи се прокраднаха измежду облаците и попаднаха и на неговата пътечка. Минаваха годините и Добромир намери своето място, създаде контакти, среда, в която да се чувства приятно и дори обичан. Намери си тази работа, ставаше в шест и почиваше всяка събота и неделя. Отпусна се и беше себе си без да се притеснява.

Колегата през две бюра днес пристигна в осем и две минути. Беше в особено добро настроение и цял ден бърбореше. Смениха се темите за Шампионската лига, за филмите по кината, за сериалите, чиито епизоди излизат. Обсъдиха предложенията за новия тиймбилдинг. Трябваше да решават бързо, защото бюджетът беше ограничен, а предложенията можеше във всеки един момент да отпаднат, резервирани от някой випуск закъснели абитуриенти. Малки празни патрончета от водка и ром посрещнаха Добромир след сутрешната кафе пауза, хвърлящи малки закачливи дъги по белите фактури. Цялата стая избухна в смях. Посмя се и Добромир. Пет минути по-късно, като прикачен файл всички на етажа получиха групов мейл с колаж на мъртвопиян руснак, паднал в градинка с кокичета и минзухари. Лицето, разбира се, бе това на Добромир, а текстът отдолу гласеше: "Първа пролет, падам си по нея". Последва нова вълна смях и коментари. Добромир прие шегата и продължи да работи.

В обедната почивка отиде да си купи готвено ястие от заведението в съседство. Славата му го беше изпреварила и щом влезе, момичетата зад щанда се закискаха тихо. Той огледа обедното меня пред него, посочи порция грах със свинско и помоли да му го опаковат за вкъщи. Придвижвайки се с таблата си към касата, виждаше погледи, вперени в него, смях и скритото посочване. Очите на хората усещаше като ками, забити в тялото си от всички страни. Почувства се засрамен и усети как се изчерви. Нервно затресе ризата си, стиснал я отпред с влажната си длан.

Щом стигна до касата видя същата снимка от мейла днес, разпечатана и грижливо сложена до монетника. Усмихна се и избоботи нещо от типа на "това е просто шегичка" и със сълзи на очи бързо излезе от заведението. На входа на лъскавата стъклена бизнес сграда се бяха скупчили пушачите и се смееха високо. Щом видяха Добромир да се приближава, гласовете им зашепнаха. Той премина покрай тях, а на входната врата видя същата залепена снимка. Търпението му вече започна да се изчерпва. Искаше му се най-сетне да се развика на своя "забавен" колега, да му обясни, че това, което преви е детинско и нередно, че се държи непристойно.

Не искаше да среща още шушукане и смях в асансьора, затова побърза да се качи по стълбите, които почти никой не ползваше. Докато крачеше нагоре спомени от детството му изникваха в съзнанието. Смехове и разкривени лица, ритници и напукани стъкла на очила. Виковете на майка му вкъщи, че и без това са бедни и не трябва да си къса дрехите всеки ден. Обидите на съучениците и соченето с пръст. Днес вече носеше лещи, заради всички тези лоши спомени, които сега изплуваха един след друг отново и отново. Сякаш ги бе забравил, но те го настигаха, колкото и бързо да се качваше по стълбите нагоре. Ушите му пламтяха, бузите му бяха зачервени, в очите му се виждаха пръснати капиляри от напрежението.

Добромир влезе в стаята и завари колегите си до прозореца. "Забавният" колега се обърна към него с усмивка. "Знаех си, че си завъртял едно бързо в обедната!" Бяха последните му думи. Добромир вече беше до него и го блъскаше толкова силно, че изненаданият колега полетя осем етажа надолу.

Добромир караше колата си към вкъщи. Току що бе завалял дъжд. Слънцето печеше, големият облак се изливаше по асфалта до Телевизионната кула. От горещината водата се вдигаше обратно във въздуха като мъгла, бяла и зловеща. Птиците пееха навън, но Добромир не ги чуваше. В главата му звучеше музиката по радиото, а пред очите му завоите бавно го изкачваха към дома.

Десетина километра зад себе си, бе оставил смут и страх, ококорените очи на колегите си, безмълвието на началника и един изкривен труп, разливащ кръвта си по плочките.