Нова година или нова тревога?

Ден преди дългочакваната нова година вървях по познатата на всички софиянци улица "Раковски". Прилично украсена с новогодишна украса, тя все още не беше пуста. Минаваше 19 часа и магазините вече затваряха. По тротоара се разхождаха влюбени двойки и по-големи компании приятели. Някои се прегръщаха, други се целуваха, трети се смееха шумно. Нищо необичайно.

Някъде там между хората видях и него. Сам, изправен пред витрината на един ресторант. Висок, слаб, без ръкавици и шапка. Ушите му бяха зачервени от минусовите температури. В ръцете си държеше картонена кутия със стари играчки. Казвам стари, защото личеше, че са на няколко сезона, изкарали жега и студ, дъжд и сняг.

Може би и вие сте виждали този човек, той често е там. Застанал до някой ъгъл, продавайки каквото има. Не бих се наела да определям възрастта му, защото мъката състарява. Стоеше пред стъклото и гледаше хората вътре. Някои вечеряха, други се бяха събрали за по питие, трети си разменяха подаръци и разпалено обясняваха. Всички до един бяха широко усмихнати. Изглеждаха щастливи - на топло и в приятна компания.

А той? Той просто наблюдаваше. Може би беше гладен, може би мечтаеше, гледайки чуждите животи, може би очакваше своето коледно чудо. Със сигурност е нечий син, вероятно е и нечий баща. Може и да няма семейство. Вероятно живее в някоя малка панелка в отдалечен квартал или в някой изоставен склад, може и да спи по улиците. Някои биха го нарекли клошар, други - бездомник, повечето дори не биха се замислили за неговия жалък и мизерен живот.

Облечен в черно и безмълвен, смирен и със сигурност отчаян. За него това е поредната вечер навън. Едва ли и днес е продал нещо. Може би разочарован какво ще донесе вкъщи. Може и да няма "вкъщи", може и да няма близък, на когото да го донесе или при когото да се прибере. Минах оттам и засякох тези две очи. Наивни по детски, но изпълнени с болка. Нямаше надежда в тях. Бяха празни, не изразяваха нищо освен тъга.

В онзи ден реших да се прибера пеша, мислейки колко още такива хора има по света и за колко от тях празниците са поредният измъчен ден без радост и прехрана. Хора, които не чакат новата година, не търсят скъпи и нови дрехи, отказали са се от мечтите си и живеят ден за ден, колкото да оцелеят. Някои от тях може би висшисти, към които съдбата не е била благосклонна, други израстнали на улицата или нямащи възможност за образование и по-добро бъдеще.

Вероятно еднотипна е историята на дядото, който продава цветя пред НАТФИЗ, на бабите, които предлагат билки на "Граф Игнатиев", на човека, който спи във входа на вашия блок, онзи от метрото и всички други, които ежедневно виждаме и подминаваме, защото макар да искаме, не знаем как и с какво да помогнем. А държавата очевидно е абдикирала от социалните си функции с ниски пенсии, постна пица и множество дупки в бюджета и морала.

Казват, че новата година трябва да започне с равносметка на старата, ами нека я направим… Аз съм готова с моята, а вие?! За Вас, драги управляващи, каква беше 2017-та?

Няма да питам Кой е отговорен. Ще питам доволни ли сте? Спите ли спокойно с чувство за изпълнен дълг?