Не се хабя вече там, където няма допирни точки

Дълги години се опитвах да генерализирам типовете хора, да ги "мушна" в калъп. Разбрах, че нищо не може да се сложи под общ знаменател. Профани има във всяка сфера, природно интелигентни хора може да се открият и сред овчарите на полето, лошотията няма фиксиран град, нито континент, нито професия, добротата може да те изненада там, където най-малко очакваш…

Богатите не са непременно груби душевно, нито това, че някой е беден, го прави автоматично добър. Провинциализмът е манталитет и начин на мислене, а не точка на местоживеене. Европейското мислене не е привилегия на тези, които живеят в столици или в мегаполиси. Няма пряка връзка между душевния финес и това кой колко книги е прочел и колко разбира от авангардно изкуство.

Не вярвам в статистики, обобщения, систематизации. Вярвам на общуването лице в лице и на това кой какъв "вкус" оставя след себе си. След дълги лутания и анализ както на себе си, така и на другите, разделих хората на два типа - такива от моята кръвна група и такива от друга.

Моите си ги разпознавам почти веднага, чисто интуитивно. С "другите" опитвам да потърся посока - давам им шанс да ги опозная, те да опознаят мен, един път, втори път, но се научих на третия да спирам. Не се хабя вече там, където няма допирни точки, не търся да строя изкуствени светове там, където не могат да бъдат построени. Пазя си енергията и любопитството към живота за моите си хора, за тези, с които споделяме общ светоглед.

Естествено, става ми криво, когато ме осъждат, само защото не ме разбират, но това ми дава криле да се опитвам да бъда по-толерантна, по-разбираща, по-малко осъждаща. Там, където си заслужава.

Има два типа хора - такива, с които лятото прекарваш три часа на плажа, пиейки мохито, без необходимостта дори да разговаряш, и такива, с които на едно кафе се изливат тонове приказки, които обаче не казват нищо и не значат нищо.