Момичето, което неусетно порасна
Искаше й се да бъде от онези хора. Онези, които не страдат от всяка обида, не водят обречени спорове в защита на доброто и правилното, не издребняват и не изживяват всяка неприятна житейска ситуация сякаш е настъпил самият край на света. Вътрешно уравновесените.
От тях искаше да е, само че не беше. Беше като едно кълбо прежда, чиято връв на места бе изтънена. Фини нишки държаха границата й на самообладание. А когато кълбото се развиеше пред някого достатъчно, че да се стигне до тях... е, да кажем, че усещането е като да те удари ток от запалка. Леко, едва доловимо, но някак неприятно и в същото време пристрастяващо изживяване. Не те е заболяло толкова, че да не опиташ пак.
Чедо, казваше дядо й, сега си като клечка кибрит - гориш в най-дребното, бунтуваш се. Млада си, искаш всичко да е идеално. С времето от "машинен бод" в отношението си към света, преминаваме в режим "ръчно шиене". Сами решаваме къде и какво да пропуснем, къде дупката няма да разкъса цялото. Като станеш на двайсет и пет, на трийсет, ще започнеш и ти да шиеш на ръка.
Думите му никак не я успокояваха. Още повече я плашеха сега, когато прехвърли трийсет и все още се чувстваше като онази фина кибритлийка отпреди десет години. Все нещо я изваждаше от строя, някаква несправедливост, нападка, лъжа. Всеки път си обещаваше, че ще затрупа с позитивни мисли онази добре отъпкана пътека в мозъка си, която води до полянка от непримиримост. Но тези обещания, траеха точно колкото трае и обещанието на пушач да спре цигарите от утре.
Един ден, на път към своето бомбоубежище (така наричаше своя апартамент, който я правеше недосегаема за емоционалните бомбардировки на ежедневието), реши да се отбие в симпатичното магазинче за домашни потреби до спирката. Продавачката я погледна, поздрави я твърде плахо, за да го отчете като нещо нормално, и седна в неудобна поза зад касата.
Докато човешката статуя не помръдваше от работното си място, тя си хареса едно малко ренде и попита дали е декоративно. Жената леко се отпусна, но не съвсем, и отговори, че е съвсем истинско. Купи го и на излизане пожела всичко добро и приятна вечер на така странно скованата дама. Тогава, вдървената фигура се изправи и заговори бързо и емоционално:
- Днес беше кошмарен ден! Влизаха само сърдити хора, сърдити и аз не знам за какво и си изкарваха всичко на мен, независимо колко любезна се опитвах да бъда. Вие сте първият човек, който проявява такава любезност и внимание. Благодаря ви! Оправихте ми деня!
Май и тя беше същата сдържана кибритлийка като нея. И с основание. Трябва да си голям непукист, за да не те поразклати малко тази така характерна за човека празна злоба. Не към нещо или някого, а към всичко и всички. Заради самата злоба. Стана й жал и искрено се ядоса на онези, които бяха смачкали усмивката на продавачката ей така, за спорта.
Докато вървеше по тротоара с малкото ренде в ръка, изведнъж я обля топла вълна на облекчение. Дядо беше прав, помисли си. Беше започнала да отсява нещата, от които истински да се впечатлява. Не че не гореше, даже обратното - гореше по-силно и отпреди.
Но за големите, за важните неща. Не за мръсната чаша или изпуснатия рейс, не за изгубените десет лева, не за дебелашка шега или подмятане. За хората, за обичта и уважението. Само там си струваше да пламтиш. Беше пораснала. Неусетно, както беше минало и времето от последната им среща...
Още интересни материали от автора може да откриете на antoanetadoitchinova.blogspot.bg.
