Мисията ни в живота - можем ли да бъдем щастливци сред нещастници?

Всеки има мечта, талант, страст, които иска да осъществи, за да бъде пълноценен както за себе си, така и за обществото. Но не забравяме ли нещо много важно, забивайки поглед в собствения си път? Съветват ни напълно да се концентрираме върху целите си, да мислим, виждаме и чуваме само тях. Проблемът в това обаче е, че забравяме същността на битието си, забравяме, че не сме сами.

Животът ни притежава силно социално измерение, ето защо трудно бихме могли да разглеждаме своя като отделна единица от този на останалите. Убедени сме, че сме тук, за да се конкурираме и приемаме това като единствения път да стигнем до успеха, но може би всички тези убеждения са само заблуда.

Ако възприемем, че проблемите на едни изглеждат напълно нищожни на други и това е естествената логика на нещата, то не би ли била достатъчна мъничка помощ от всеки нас за другия, която няма да ни отнеме нищо, но ще даде на отсрещния много?

Забравяме, че най-важната ни мисия е да направим света, в който живеем, малко по-благ, малко по-нежен и дружелюбен по какъвто начин можем. Пропускаме още, че средата, която ние самите създаваме, ще е същата тази среда, в която ще се развиваме, в която ще трупаме успехите си и ще търсим щастие. Затова не, никак не е маловажно каква ще бъде тя.

Разбира се, отговорност на всеки един от нас е да се научи да споделя и приема, да се доверява и да вярва, защото ако държим да сме самотни борци, няма и да искаме да хванем подадената ръка. Страховете на хората понякога са толкова нищожни, а притесненията - толкова безсмислени. Не можем ли да погледнем познатите и непознатите си и да видим нуждата им от капчица надежда и вдъхновение?

От нас не се иска толкова много, понякога е достатъчно само да разширим нечий кръгозор и да оставим мислите на другия да се реят свободно, но за целта трябва първо да ни пука и да поискаме да разберем не за да отговорим, а за да чуем!