Майки

Оказа се,  че са  си лика-прилика по перманентните пристъпи на  необуздано бохемство, по разточителните и безсмислени  спорове, които се чуваха чак до призори, по дългите запои с компании, все от същата „кръвна група”, по увлечението към вътрешна разруха, продиктувана навярно от алкохола и безмилостното изтезание на душите и телата си чрез спиртна терапия. От време – навреме ясно се долавяше шум от строшени съдове или нещо друго – стъклено или порцеланово, чиито ситни парченца се разпиляваха по теракота на  горния етаж или силен грохот от съборена мебел…

Познавах Силвия от малка. Имаше вид на  изящна  кукла с румени бузки,  с дълги мигли и  сини очи, гъста тъмна коса, която се спускаше към раменете й. Ослепително белите й зъбки  като седефени зрънца  украсяваха широката й детска усмивка. Израсна пред очите ми и преходът от синята престилка  от детската градина – до абитуриентската й рокля  от копринена дантела – мина като сън…След средното си образование продължи да учи задочно и завърши,  за радост на всички и най-вече на майка си, г-жа Весела, която я беше родила късно и трептеше над нея, както всяка щастлива  и благословена с дъщеря майка.  Съпругът й, мълчаливият и добродушен  бай Христо  Урумов,  един ден внезапно  премина в Отвъдното, още  когато Силвия  беше в прогимназията.   Жената  полагаше всички усилия дъщеря й да не усети липсата на бащиното си рамо и се справяше. Работеше като счетоводител, взимаше и допълнителна работа вкъщи, често прозорците на жилището й светеха до призори.

Как и къде Силвия срещна Стилиян  Радев – това не узнах и никога  не попитах. Честитих на г-жа Весела бъдещ зет, пожелах  щастие на годениците, в което започнах да се съмнявам, когато една вечер, след като таванът над апартамента се тресеше от шумната музика и висок говор, се позвъни на вратата. Г-жа Весела се беше подпряла на рамката й, напрегната, обгърната с халат, под който се виждаше нощницата й. Поканих я да влезе, а тя пребледняла и разтревожена, с потрепващи рамене, започна да ми разказва подробности за годеника на дъщеря си. Разбрах, че употребявал алкохол по всяко време, че вдигал дома на главата си, когато превишавал дозата, че Силвия му правила компания на чашка и изглеждало, че това й харесва. А настоящият купон  бил организиран по повод  влизането  му  в затвора, в който трябвало да остане четиринадесет месеца. Бил  осъден за това, че не плащал никакви осигуровки на работниците в неговата фирма продължително време – нито здравни, нито социални.

Стори ми се  доста извратено – да празнуваш влизането си в затвора и го споделих на глас. Разбрах, че всъщност събитието е най-малкото, което може да се окаже акт на глупост и липса на всякаква връзка с реалността.  Не знаех какво работят и двамата, но фактът, че живееха на широка ръка, беше ясен знак, че печелят добре.  

След като Стилиян Радев  влезе в затвора, разбрах, че всъщност начинът на живот на двойката се бил свързан с изтеглянето на голям кредит от банката, срещу който Силвия заложила апартамента на г-жа Весела и от части неин, след смъртта на баща й. И за да може да бъде изплащан този кредит, бяха настанени квартиранти в две от стаите в апартамента, но те не останаха дълго. Прочие, има една подробност, която трябва да се спомене, тъй като е единственото, което можем да добавим към баланса „взех - дадох”: бунгало, закупено на минимална цена, намиращо се в подножието на заселените нарядко зелени хълмове, на педя от  нашия квартал.

Минаха месеци след онзи „затворнически” купон, когато забелязах, че Силвия е бременна. Честитих на г-жа Весела бъдещ внук, а тя ме покани у дома си, за да ми покаже всичките елеченца, терлички и шапчици, които беше изплела. Беше тъй умилително, че в душата ми се надигна щастлива вълна, която ме накара да се просълзя…  и още нещо, което помрачи онзи миг, изречено в тревожната изповед на моята съседка: тревогата от факта, че Силвия продължавала да пие алкохол и да пуши по  цяла  кутия цигари дневно. Всички опити да я откаже от пагубните и вредни навици, били абсолютно напразни. Давали й често болнични, поради причини, които засягали главно развитието на плода в утробата й. Подготвяла раждането си с разходки до бунгалото, което тънело в самота в хълмистата далечина, уверявала майка си, че тези разходки пречиствали дробовете й, че се чувствала отлично и тя нямала никакви причини да се притеснява.

След четиридесетия ден от раждането на Еми, г-жа Весела ме покани на кафе и торта, за да отбележим  това щастливо събитие. На лицето й вместо радост, се спускаше сянка, а усмивката й бе горчива:

-         Детето е с церебрална парализа, с увредено зрение, със сърдечна недостатъчност – каза ми и очите й се потопиха във влага.

Не знам дали думите ми, с които исках да я успокоя, са стигнали до съзнанието й. Уверяваше ме, че причина за това е употребата на алкохол и цигари от Силвия, която продължавала сега да трови и кърмата си. Всъщност тя скоро пресъхна и детето мина на изкуствено хранене. Чувах го да плаче силно и продължително, дори веднъж Антония, съседка на г-жа Весела по етаж, ми позвъни, за да ме попита дали не може да се направи нещо, да се отвори вратата и провери защо детето пищи повече от час, а не се чува нито шум от  присъствие на хора, нито глас, който да го утеши.

Събрахме се на площадката пред апартамента три жени, където ясно се чуваха писъците на петмесечното бебе. Потърсихме помощ при Слави Андреев, който беше монтьор по професия и той, с риск да си навлече голяма беля, извади някакви инструменти и ги използва така, че тe  дадоха резултат – вратата се отвори и ние влязохме. Спалнята беше открехната и от там идваше плачът  на детето. Влязохме и го видяхме зачервено и изпотено да пищи неистово, около леглото му обикаляше разтревожено едно едро гривесто коли, а Силвия спеше толкова дълбоко, сякаш се намираше на дъното на света. На масичката до нея имаше пепелник с фасове и шише с недопит алкохол. Картината беше отблъскваща, сякаш сцена от психологическа драма, в която едно същество трябваше да изпита  част от жестокостта  на живота, преди да навърши годинка… А момиченцето беше красиво, приличаше на майка си – със сини очи, подвити мигли, чупливи тъмни коси… Но в онзи момент погледът му беше  мъченически, напоен със сълзи…

-         Докторите настояват да вземат детето за отглеждане под специални грижи, искат да му помогнат, доколкото е възможно, за да облекчат проблемите му, но тя се е подписала, че няма да го даде и аз подозирам, че не за друго, а за да й изплащат добавки от социалните грижи, заради болестта на Еми… - довери ми се г-жа Весела, когато й разказвах за случилото се. – Изглежда такива са инструкциите от затвора, тя изпраща тези пари на онзи нехранимайко…

Минаваше време, детето навърши година, но изглеждаше все така мъничко,  може би на около шест – седем месечна възраст. Не беше изрекло и една сричка до този момент, само плачеше…  Въпреки очевидните нередности, Силвия казвала, че терапия не му е нужна, защото лекарите грешали с диагнозата му и според нея – било съвсем нормално и скоро щяло да настигне другите на неговата възраст. Твърдеше, че те я лъжат, че някой иска да открадне детето й… Имаше моменти, когато го чувах гόрко да плаче и изпитвах болка от това, че то не можеше да покаже дори с пръстче къде го боли или може би има нужда от глътка вода…

Г-жа Весела започна да слабее, да се оплаква от силни болки по цялото тяло, докато накрая падна на легло. При нея се отбивахме Антония и аз, докато Силвия беше заета с обгрижването на Стилиян Радев, който излезе от затвора. Посрещането беше подобаващо, с шумна музика и звън на счупено стъкло, висок говор и нецензурни подмятания.  Междувременно той се снабди с някаква стара кола и го виждах няколко пъти да отвежда семейството си по посока на онова горско бунгало. Дори се умилявах, когато той носеше малката Еми на ръце и грижливо я настаняваше на задната седалка… А веднъж, когато простирах на терасата, съзрях г-жа Весела, подкрепяна от Стилиян и Силвия да се качва в колата. Тя потегли към хълмовете нагоре, вероятна бяха планирали разходка на чист въздух. Помислих си: пипнала ги е съвестта и най-после са решили да помогнат на възрастната жена да се възстанови.

Онази зима беше може би последната, в която снегът щедро покри земята с дебела покривка, студ и лед сковаха всичко. С Марко решихме да заминем за Южна Италия, където ни очакваше мек, пролетен климат, дружелюбно море и Анна Карузо – моята приятелка, с която не бяхме се виждали дълго време. Пътешествахме по крайбрежието, радвахме се на ласкавия южен вятър, преживявахме истинска пролет, която за нас продължи дълго, дълго. Тя се сля с пролетта, на „прага” на България, когато пристигнахме в края на март.

Кооперацията си беше на мястото, посрещна ни с непроменен вид – с изкъртеното мозаечно стъпало към площадката пред входа, двете дежурни скамейки пред  вратата, с лекото бръмчене на асансьорите, с  таблото, облепено със съобщения и некролози...  Трябваха ми няколко дни адаптация към  режима на старите навици, между които посещенията ми при г-жа Весела. Носех й подарък от Италия и един пакет кафе, кутия с шоколадови сладкиши.

Нетърпеливо натиснах звънеца  и зачаках, но никой не отвори вратата – нито на второто, нито на третото позвъняване. Тогава застанах пред  дома  на Антония.

-         Няма никой у тях, случиха се такива неща…

Нещо ме жегна, сви стомаха ми, не очаквах добри новини. Съседката ми разказа, че Силвия изпаднала един ден в алкохолна кома и нямало нито кой да нахрани детето - нито да му даде вода. То пищяло неистово, а Стилиян, чийто одър в затвора бил още топъл,  се договорил с някакво семейство от кардарашите да им даде момиченцето… Така и станало – закарал им го с количката, а те го приели на драго сърце. После, когато  разбрали, че детето има здравословни проблеми и то сериозни, веднага го занесли в Майчин дом, защото очевидно се нуждаело от специални грижи.

Когато научила за маневрите на своя годеник, Силвия по никакъв начин не възразила, предполага се, че е одобрила действията му. Продължавали да живеят заедно и да опъват нервите на съседите си с безкрайните си шумни запои, дори и след като получили съобщение, че малката Еми е напуснала  този свят…

Разбрах от Антония, че г-жа Весела е останала през цялата зима в бунгалото – болна и съвсем сама. Кой и кога я е наглеждал, как са я лекували, дали е било отоплено – нямаше кой да ми отговори.

Още на следващия ден приготвих кашонче с храна и поехме с Марко към гората, където трябваше да намерим онази въпросна обител на Силвия и Стилиян, както и г-жа Весела… Открихме я след кратко лутане по меките пътища – вратата беше затворена, облепена с  жълти полицейски ленти, което означаваше, че вътре  няма никой…

Бяхме смаяни, но нещата се изясниха много скоро – в края на седмицата  полицейска кола спря пред входа на кооперацията и само след минута на вратата се позвъни. Бяха двама униформени и един мъж в цивилни дрехи. Учтиво поздравиха, а мъжът с цивилните дрехи се обърна към мен:

-         Искаме да ви помолим да свидетелствате на огледа на дома на Весела Урумова, за изчезването на която се води разследване. Жената е прекарала зимата болна и съвсем сама в неотоплено и изоставено бунгало в гората.  За нейното отсъствие ни сигнализираха  туристи, които са забелязали, че вратата на дървения подслон е отворена, без признаци на присъствие и когато са решили да разберат дали има стопанин – открили  само едно парче плат от домашен халат и част от скалп, с кичур посребрени коси, както и следи от чакали…  

Но през цялото време на нейното отсъствие, пенсията й е била най-редовно изтегляна от банкомат на всяко седмо число от месеца…