Манол Глишев: Книгите, които ме промениха

Поет и преводач - така най-кратко може да представим Манол Глишев, който смята, че нищо не пречи на един автор да бъде публично ангажиран, стига това да не вреди на основната му работа.

Манол не вярва особено в държавните субсидии за изкуствата, нито в конкурсите и смята, че всеки сам е длъжен да възпитава публиката си. Надява се, че повече поети споделят желанието да останат близо до корените на занаята си, тоест до рецитацията, чисто литературното вдъхновение и прекия контакт с публиката. Консервативно, даже реакционно е убеден, че съществуват обективна истина, обективно добър вкус и обективно добри нрави.

Манол Глишев е автор на стихосбирките "Машина от думи" (2014) и "Проект за прекрасен живот" (2016). Подготвя нови издания, сред които сборник с есета, бележки по едно пътуване, трета стихосбирка и превод на староанглийския епос "Беоулф".

Книгите, които промениха Манол Глишев:

12. "Панаир на суетата" от Уилям Мейкпийс Такъри

Манол: "Такъри е може би най-духовитият и същевременно симпатично влюбен в собствените си пристрастия романист на XIX век. Стилът му може да бъде и добродушно насмешлив, и отровно саркастичен, но наблюденията му са винаги верни, стига да не се отнасят до католиците или ирландците. "Панаир на суетата" е пълният израз на присмеха, с който Такъри се отнася към унищожителния снобизъм на "Обществото" и е книга с много персонажи, но без Герой. Ако може да има тотално антивикториански автор и напълно невикториански роман – ето ги. Дикенс ли? Кой беше този сантиментален джентълмен?" 

Манол: "След "Панаира" препоръчвам и "Книга за снобите", също от Такъри, за предпочитане на фона на Хенделовата "Сарабанда" от саундтрака на Кубриковия филм "Бари Линдън".

11. "Властелинът на пръстените" от Джон Роналд Руел Толкин

Манол: "Сигурно вече сте чели този роман. Ако не сте, а вярвате само на филмите – поправете грешката. Вълшебната история на Всевластния Пръстен, който трябва да бъде унищожен в името на мира, е само повърхността на цял фантастичен свят, пълен с необикновени пейзажи, народи и езици. Подлецът Саруман ще ви заприлича на политиците ни, елфите ще ви накарат да изпитате сладка меланхолия по собственото си детство, а обичта на Арвен, приятелството на Сам Майтапер и подвизите на бойното поле при Пеленор са всичко, което един почтен човек може да иска. "Властелинът на пръстените" е любов за цял живот."

Манол: "В никакъв случай не пропускайте и "Червенокосият Джайлс" от същия автор."

10. "Анриада или поемата за Фонтеноа" от Франсоа Волтер 

Манол: "Знаехте ли, че Волтер е и добър поет? Писал е пиеси и стихотворения, а "Анриада" е неговата голяма епическа поема за Анри IV, може би най-впечатляващият френски крал. "Анриада", а не "Ариадна"! Анри Велики е протестантското момче, което се измъква от клането през Вартоломеевата нощ, събира армия, оглавява хугенотите и побеждава всички заговорници, а след това приема католическото вероизповедание и връща мира в страната си. "Искам всеки мой селянин да има кокошка в тенджерата си" и "Париж си струва една литургия" са най-хубавите неща, които един принц може да каже, а Анри наистина ги е казал. Волтер пише красивата си поема, за да покаже, че и в най-дивашки времена фанатизмът може да бъде избегнат. А стиховете наистина са прекрасни, изпълнени с онова небрежно величие, което приляга и на героя, и на автора, и на френския език."

Манол: "Волтер не е написал и една слаба страница през живота си, но ако не ви се чете само него, може да разнообразявате с Лабрюйер, Ларошфуко и Хелвеций."

9. "Идилии за краля" от Алфред Тенисън 

Манол: "Тенисън е съвършеният викторианец и тук пише за крал Артур. "Идилии за краля" са поредица къси епически поеми за двора на легендарния Артур, подвизите и страданията на неговите недотам съвършени рицари. Книгата е посветена на принц Албърт, рано починалият съпруг на кралица Виктория, от когото Тенисън се възхищава като от съвършен пример за мъжки и човешки качества. Поемите свободно преразказват няколко от легендите за подвизите на отделни Артурови воини и винаги представят някаква морална драма. Ланселот се измъчва, защото вижда, че любовта му е разрушителна. Герайнт не знае дали да вярва на съпругата си (а би трябвало). Пелеас осъзнава, че по-опитна жена го е превърнала в своя играчка. Гарет се подсмихва и печели момичето със смелостта си. Мъдрият Мерлин обезумява и се доверява на "девойка", която не би трябвало да докосва и с пръст. Всичко започва с пролетна надежда и приключва в дългата зима на Средновековието. А езикът на Тенисън е богат, ритмичен и всяка фраза носи поне две значения."

8. "За благодеянията" от Сенека 

Манол: "Малко стоицизъм. Трактатът на римския политик и философ разказва съвсем достъпно как би трябвало да изглежда съвършеният мъдрец: непоколебим, спокоен, ведър и решителен човек, който свива рамене при несгоди и се надсмива дори над щастието. Нещо като джедай, но воден от постоянен стремеж към самоусъвършенстване в суровите добродетели, подходящи за справяне с живота по време на луд диктатор като Нерон. Идеята, че боговете подготвят силните характери за свои цели, е много привлекателна. Полезна книга, която някак си подсеща и за "Утешението на философията" от Боеций, и за Солженициновия "Един ден на Иван Денисович". Пък и стилът на Сенека е увлекателен, за разлика от този на много други философи."

7. "Мостът на птиците" от Бари Хюгарт 

Манол: "Невероятен роман за древен Китай... такъв, какъвто никога не го е имало, но какъвто е трябвало да бъде. Това е повече постмодерно забавление, отколкото фентъзи. Стар, алкохолизиран китайски мъдрец и неговият телохранител, ученик, приятел и клиент се наемат да спасят децата от родното село на Конфуций от ужасяваща болест. В търсене на лекарство, двамата ще се срещнат с повечето герои, богове, учени и проститутки на Поднебесната империя между трети век преди Христа и седемнайсети век от нашата ера. Това е първото томче от неуморимо забавна трилогия, написана с безумен стил, от който едновременно ще се трогнете и ще се подсмихвате."

6. "Изгубеният Рай" на Джон Милтън 

Манол: "Чосър е добър. Шекспир е по-добър, но Милтън е главозамайващ. Написал е титаничната по размаха си поема за войната в Небесното царство, прогонването на Дявола, началото на нашия свят и Грехопадението на Адам и Ева. Написана в безупречни ямбове и изпълнена както с чудовищната фантазия, така и със смазващата култура на Милтън, "Изгубеният Рай" е за поезията това, което Микеланджело е направил за живописта в Сикстинската капела. Джон Уилямс, Вагнер и Пърсел може би заедно биха могли да напишат само увертюрата на музикална адаптация по това изключително произведение. Продължението, "Възвърнатият Рай" разказва за срещата между Христа и Дявола в пустинята. И двете поеми са зашеметяващи в реторическия си разкош."

5. "Одисея" от добрия стар Омир

Манол: "Музо, запей ми за оня герой многоопитен, който / странствува дълго, откакто порути свещената Троя, / много поселища хорски видя и видя обичаи..." Това е най-великата приключенска история, създавана някога и няма пиратски роман, няма сага за авантюристи, няма научнофантастична поредица, няма даже приказна книга за всевластни пръстени, която да разказва толкова вълнуващо за пътешествия и непознати пристанища, колкото Одисеята. И в крайна сметка всичко се върти около прибирането у дома, защото кое момче не иска да обиколи света за един следобед и да се върне в кухнята на майка си тъкмо за вечеря с разказа за откритията си?"

4. "Беоулф" от неизвестен староанглийски поет

Манол: "Този списък ще остане без българска книга, просто защото северната "Илиада" не може да бъде пропусната. Това е епическият разказ в приповдигнати, кънтящи англосаксонски стихове за героя, надвил три чудовища, спасил два народа от страдания и посветил целия си живот на благороден стремеж към слава. Всичко това – на фона на мрачни тресавища, каменисти морски брегове и високи дворци със златни покриви. Допълнителното удоволствие идва от постоянните намеци и незавършени разкази за други, вече изгубени легенди, които първата публика на „Беоулф“ е знаела. От целия текст лъха на полуприкрит религиозен и философски синкретизъм, който подсказва, че поетът може и да е бил учен християнски монах, но не му е била далечна честолюбивата нагласа на по-стария воински етос."

Манол: "Ако тук трябваше на всяка цена да има българска книга, тя щеше да бъде умният и смешен роман "Захвърлен в природата" от Милен Русков."

3. "Хагакуре", "Записки под палмовия лист" или "Записките на самурая" от Ямамото Цунетомо

Манол: "Фанатизмът е единственият начин да се върви по Пътя на воина. Няма начин човек да бъде верен на принципите си и да остане половинчат или, както сега е прието да се казва, "умерен". Мъдростта не означава склонност към компромиси. Смъртта е гарантирана, така че не си струва да бъде отлагана с прояви на позорен страх. При всяка опасна ситуация почтеният човек ще избере смъртта и така, парадоксално, дори може да победи, за да доживее нови изпитания. Не че това има чак толкова голямо значение – важна си остава само решимостта. Този сборник с анекдоти, примери и размисли за живота на васалите на клана Набешима може да ужаси някои читатели, но други ще се изпълнят с възхищение към автора му. В комбинация със Сенека и "Беоулф" ефектът може да бъде изненадващ."

2. "Дюн" от Франк Хърбърт

Манол: "Този великолепен роман не издържа теста на четене на глас, защото страниците за вътрешните преживявания на героите могат да се консумират само в тишина. Но диалозите са завладяващи, атмосферата си остава загадъчна и пълна с екзотична красота, а сюжетът за престолонаследника, попаднал в капан и превърнал се в пророк на един свиреп народ, звучи все повече като наръчник. Четенето на "Дюн" може да върви паралелно с новините от Ирак и с бърз преглед на "Техника на преврата" от Малапарте. Това никак не пречи на насладата от едновременно ориенталския и макиавелистки тон на книгата."

1. "Бекет или Божията чест" от Жан Ануи

Манол: "Това е пиеса, а не поема или роман. Толкова добре е написана, че може да се чете и като двете. Бекет от заглавието не е Самюъл, а Томас: става дума за архиепископа, на чиято памет Томас Стърнс Елиът посвещава "Убийство в катедралата". Историята е тъжна и проста: кралят обича своя фаворит, но фаворитът, макар и глезен младеж, усеща, че цялото му лековато съществуване е унизителна колаборация с нашественик. Кралят, подведен от доверчивостта си, прави фаворита свой архиепископ. Архиепископът внезапно открива, че защитата на Божията чест може да засити досегашния му глад за собствено достойнство. Няма нищо по-лошо от разочарован приятел и новоизлюпен фанатик. Конфликтът между двамата е неизбежен и неразрешим. Томас Бекет, разбира се, става мъченик, а неговият крал Хенри II трябва някак да надживее приятелството. Играна за първи път в окупирания от нацисти Париж, пиесата е определено смела. По нея има и чудесен филм с Питър О`Тул и Ричард Бъртън. Всеки може сам да реши дали се идентифицира повече с Бекет или с Хенри."