Красиво, но ненужно
Влюбих се. Не, не в мъж, би било твърде тривиално. В един часовник. Спомням си как минавах покрай магазина и всеки път лепях очи за тиктакащото чудо – лъскаво, красиво, като на картинка.
Накрая все пак трябваше да отлепя нос от витрината, но досущ като във филм се обръщах с негодувание и си обещавах, че ще се върна и един ден ще си го взема. Един от малкото shopaholic моменти в живота ми.
Все пак беше перфектният часовник. Не ме разбирайте погрешно – аз часовници не нося. Но този… Този беше различен, много различен от другите, които не ми стоят добре, дразнят ръката ми или просто са ми неприятни.
Този щях да нося гордо, защото си знаех, че е моят часовник и никоя трицифрена сума не можеше да ни държи далеч един от друг… Защото е факт, че го виждах вече на ръката си и единственото, което стоеше между мен и него беше не витрината, а етикетчето с цената. Дребна пречка!
Бях сигурна, че ще промени живота ми. Като от онези епизоди на "Сексът и градът", в които Кари минава покрай витрина на "Маноло" и вижда обувките, които ще носи довечера и които ще ѝ помогнат да спечели сърцето на Mr Big. И въпреки че може да обуе който и да е чифт, тя трябва да има точно тези.
Накрая си купих часовника, разбира се. И всичко магически беше наред. Той е точно толкова красив, колкото си беше и на онази витрина през всичкото онова време. Същата кутийка, същите прекрасни заврънтулки… И многото любов, с която го носих непрекъснато… първите няколко дни.
После започнах бавно, но сигурно да осъзнавам, че светът не се зае да ме гледа различно покрай изкусното движение, с което съобщавах времето на всеки, който имаше доблестта да ме направи достатъчно щастлива с подобен въпрос.
Всъщност моят красавец си беше също толкова неудобен, колкото е и всеки друг часовник. А и ми беше далеч по-лесно да следвам навиците си и да следя времето през телефона. И всъщност бавно, неусетно и съвсем сигурно, моят прекрасен скъп марков часовник се оказа една красива вещ...
Отдавна не го нося. Даже не съм сигурна къде е в момента. И сега, като се замисля – парите са му множко за часовник… A телефонът ми перфектно си показваше часа…
Замисляли ли сте се колко много хората в живота ни приличат на същия този часовник. Защото аз не бях, докато тази вечер едно от двете синеоки създания в живота ми не ми го даде за пример. Има толкова много хора, които са като същата тази вещ – красиви са. Красиви и трябва да ги имаме, на всяка цена трябва да ги имаме, защото са различни, не са като другите. Няма да ни подведат.
А реално колко от усилията, средствата и времето си похабявате в гонене на нещо … красиво, но ненужно? След като винаги има откъде да разберем часа, защо предпочитаме възможно най-неудобния начин за това?
И за да спра със странните метафори – защо е толкова трудно да разберем, че най-ценните в живота ни хора не са онези, които изглеждат прекрасно зад стъкло от грим и маски, а незабележимите, ежедневните, онези дето си ги носим в джоба и винаги знаем, че са там, за да ни държат в крак с времето, даже без да ни струват скъпо…
Снимка: Notonthehighstreet.com
