Коя си ти?
Имало едно време едно малко момиченце, което се събудило в красив, познат парк, но било само.
- Извинете – питало то случайните минувачи – знаете ли къде са моите родители?
А хората отвръщали с въпрос:
- А коя си ти? С родителите си ли дойде? Как изглеждат те?
Натъжило се момиченцето, готово да заплаче, когато видяло една позната млада жена и я попитало:
- Ти ме познаваш. Видя ме как дойдох в парка. Познаваш майка ми и баща ми, познаваш мен. Коя съм аз? Какво стана с мен и моите родители? Омагьосана ли съм?
- А ти какво искаш?
- Искам да намеря родителите си. Искам да намеря пътя до моя дом. Изгубих се.
- А защо питаш другите хора за това коя си и къде е твоят дом? Успокой се и си спомни.
- Не ми помагаш. Аз не съм спокойна.
- Ти ме помниш, нали – обърнало се момиченцето към друга позната жена. Сама съм, тук ми харесва. Имам време да се огледам, да си спомня коя съм аз, да се успокоя и да бъда смела, да открия пътя до моя дом. Ти ще ми помогнеш ли?
- О, това е уникално, което ти се случва, малката! Това е твоят шанс да пораснеш. Щом ти се дава този късмет – наслаждавай се. Ако не знаеш накъде да поемеш – стой наблизо и така теб ще те намерят. А докато това стане, отпусни се, наслаждавай се на мига. Открий коя си…
- Но на мен това не ми носи радост и наслада. Аз съм щастлива с мама и с тати.
- Тогава ще страдаш. Била си непослушна и те са те изоставили.
Момиченцето избягало надалеч, а по пътя му едно момченце се появило от някъде с думите:
- Искаш ли да си играем?
- Не мога – спомнило си момиченцето – аз си играя с друго момче, но то сега е болно. Не мога да го изоставя. Не мога да се разсейвам с теб, то има нужда от мен. Но ти стой наблизо.
И момиченцето поело по друга алея. А на нея се разхождала непозната баба.
- Бабо, ти си стара, мъдра, кажи ми, какво да правя, не знам накъде да тръгна.
- Мило мое дете, а какво иска душата ти?
- Искам мама и тати, искам да съм вкъщи с тях. Но искам и да разбера коя съм аз, не мога да си спомня.
- Лесно е. Виж мен. Цял живот се грижа за моята дъщеря, вече е жена. Беше болна дълги години, на легло. Оздравя, излекува се, но още е с мен, не вярва, че е здрава и още лежи, не иска да стане. Страхува се да разпери криле и да полети. Не бъди като нея. За да пораснеш, за да разбереш коя си, трябва да напуснеш бащиния си дом, да оставиш родителите си и да тръгнеш по широкия свят.
- Не се страхувам, искам да разбера коя съм аз. Ще тръгна да търся себе си.
Но си спомни за обещанието, което беше дала, да се грижи за болното момче. Много го харесваше. Потърси го в дома му, почука на вратата. Беше се влошило. Стана й мъчно за него, плака. А момчето грубо затвори под носа й вратата и я заключи. Беше отменило обещанието – пусна я, да бъде свободна. Момиченцето почувства свобода, стана й леко на душата.
На близката поляна тя видя родителите си. Усмихваха й се, сякаш не бяха забелязали, че нея я няма. Не изглеждаха разтревожени. Подканяха я да отиде при тях. На разпънатото одеяло имаше храна. Беше време за обяд.
Зачуди се какво й беше станало, че не можеше да си спомни коя е тя. Усмихна се облекчена и седна на одеялото. До мама и тати. Щастлива. Спомни си коя е.
