Когато егото е на мястото на сърцето...

Любовта като чувство мога да я сравня с трансплантация на орган... В началото се чувстваш спасен, намерил си я! Твоята половина от съществуването ти, крещим обичам те, намерих те, пулсът ускорен, усмивката не слиза от лицето, мечтите започват да стават все по-смели и по-смели.

Чувстваме се спасени, но от какво, от нас самите, може би? Учим се да живеем и приемаме чуждия орган с най-прекрасното име на света, но в един момент го отхвърляме, несъвместимост някаква, изведнъж... Включваме пак командното дишане и чакаме той да потъпче гордостта си, тя да надвие собствения си инат... И чакаме...

Пулсът едва се усеща... Живеем в илюзия, обичаме представата за човека до нас, а не сме готови да обичаме него самия, отхвърляме всичко негово, което е далеч от нас като усещане, като психология за живота...

И така, малко по малко, органът с най-прекрасното име на света е отхвърлен... мечтите ампутирани. "...Нещо като смърт, но без някой да умира..."

Станала е някаква грешка при трансплантацията, може би вместо сърце ни е било присадено его...