Кога загубихме способността да се самоуважаваме?

Обичам неделните сутрини. Вдъхват спокойствие, увереност и истинско чувство на свобода и топлина. Градовете са тихи, няма ги забързаните хора, вглъбени в ежедневните си задачи и проблеми, няма го онова тягостно напрежение във въздуха, което ти напомня, че днес е понеделник например. 

В една септемврийска неделя седях в любимото си кафене в центъра на града. Срещу него се намират прекрасни градини, пълни с цветя, свежест и малки фонтани. Докато чаках моя приятелка, на съседната маса се провеждаше задълбочен разговор.

Чух само: Но Иво, тя ти изневерява, мислиш ли, че си струва да си с нея?

Иво: Ами не ме интересува, да прави каквото си пожелае. Тя си е в правото, знаеш и аз какви ги вършех. Наистина ми е все тая.

Мъжът, видимо спокоен и уравновесен, смени темата, започвайки разговор за предстоящи турнири по голф. Честно да си призная, завидях му на спокойствието и равновесието.

После се позачудих, дали всъщност тук не става въпрос за емоционална необразованост и добро прикритие, но реших, че друг аспект е по-важен. Този човек се беше обезценил. Защо?

Кога загубихме способността да се самоуважаваме? От малки ни учат, как като станем големи ще превземем света и ще бъдем велики откриватели. Колко голям откривател си, ако все още не си забелязал това, което се случва – ти си се отказал от себе си.

Приел си да бъдеш унижаван, обезличен. Терапевтът ми ме научи на един закон: "Това,което правя, най-доброто ли е, което мога да направя за себе си?". Е, този човек най-доброто ли прави за себе си?

Питам, защото искрено вярвам, че колкото цениш и обичаш себе си, толкова те обича и животът. В крайна сметка Животът ти не е безкраен и неограничен. Той е това, което ти сам създаваш всеки ден. Той е отражение на самия теб. И той е кратък.

И не ме разбирайте погрешно, не нося от онези розови очила, говорещи за пълно щастие. Всеки наш ден е изпълнен с трудности. Но определено мога да твърдя, че щастието и самоуважението, се изграждат лично, от всеки един от нас и зависят само и единствено от НАС.

Но кога забравяме кои сме? Кога решаваме да се откажем от себе си? Защо не искаме да бъдем откриватели?

Аз смятам така: ако всички или поне една малка част от хората са готови да кажат истината, да поемат риска и да заживеят живота, който искат, да поемат тази отговорност, любовта няма да е просто една измислица и изневярата не би била част от ежедневието.

Но хората, които правят това, са онези разбрали, че всичко е в техните ръце и те са тези, които са избрали да бъдат. Те са избрали да се обичат. Те са избрали да бъдат стойностни.

Смятам, че в момента, в който изградим истинско усещане за себе си, припознаем се, намерим се и се осмелим, ще видим, как всичко започва да се нарежда. Светът придобива друг смисъл.

Щастието не е илюзия. Щастието е на прага на вратата ти. Но щастието бяга от хората, които не искат да се обичат и се предават. Щастието не се настанява удобно в души, които се примиряват с простотата, невежеството и повърхностния мироглед.

Щастието идва само, когато признаеш пред себе си, че ти си най-важния. Когато го покажеш сам на себе си. Щастието идва, когато се погледнеш в огледалото, видиш истинската си безкрайна стойност и започнеш да се грижиш за нея, когато започнеш да си напомняш във всеки един момент, че ти си струваш всяко усилие. Щастието идва, когато позволите на собственото ви слънце да блести.

Е, предлагам ви отсега нататък да блестите. Предлагам ви всяка сутрин да се поглеждате в огледалото и да си напомняте, колко много струвате. Предлагам ви да не се примирявате с посредственото, незаслужено, половинчато отношение, да не приемате остатъците. Предлагам ви да се борите за своето. То е там и ви очаква.

Не позволявайте никога на никого да открадне или заглуши слънцето във вас.

Готови ли сте да заблестим?