Къде беше, когато имах нужда от теб?

Къде беше, когато имах нужда от теб? Аз те търсих, а теб те нямаше. Вместо теб аз усещах една далечина, една мъгла, едно отсъствие, една стена. Аз се протягах и протягах, търсейки теб, но теб те нямаше.

Беше като сянка – хем си тук, хем те няма.

Защо ме предаде така? Защо ме нарани? Не ме ли харесваше? Не заслужавах ли твоето внимание?

Беше ми студено. Бях сама. Търсих любов и ласка – но усещах само студенина.

Защо ме изостави така сама в студа и мрака?

Беше ме страх – исках да ме прегърнеш и стоплиш, да ме утешиш и успокоиш.

Стоях си и чаках теб, но ти никога не дойде. Гледаше отстрани как всичко се случва и затваряше очите си.

Сърцето ти беше затворено и моето бавно гаснеше също.

Изморих се да чакам един ден. Изморих се да плача.

Измръзнах до кости и вече не усещах нищо. Сълзите изсъхнаха, сърцето ми изстина, душата ми изстена.

Трябваше да продължа сама – сам-самичка в големия, непознат свят. Не знаех и бързо трябваше да порасна, да се уча от грешките си, да се блъскам в стени, да се боря с препятствия.

Болеше ме, но трябваше да продължавам – без опора, без съвет, сама в незнайното. Без навигация, без компас. И много често се губех, лутах се и се въртях в кръгове.

В тези моменти исках ти да си до мен, имах нужда от твоята подкрепа.

Но пак се разочаровах, още повече се обърквах и започнах да обвинявам себе си.

Мислех, че аз съм виновна за всичко.

И се наказвах, линчувах се. Никога не се обикнах, защото не мислех, че и ти ме обичаш.

Изтезавах се, причинявах си болка и ти не ме спираше. Стоеше и гледаше безмълвно, а много често отвръщаше и глава.

Очакваше от мен нещо – не знам какво. Така и не го постигнах. Така и не разбрах какво искаш от мен…

От мен или от себе си?

Разбрах – в мен ти си виждал теб.