Историята на един пич, който се мислеше за пич, докато не стана пич (II част)

Продължение от първа част.

Преди този момент си мислиш, че знаеш какво искаш от живота. Истината обаче е, че тогава разбираш колко всъщност не знаеш, нито за себе си, нито за живота.

Това осъзнаване за "Колко всъщност не знам" сякаш разпали любопитството, което имах, като дете, когато като луд се ровех из всички свързано с динозаврите, космоса и древен Египет, както и ме завладяваше механиката на колите и човешкото тяло.

Може би е малко странна комбинация (но в момента знам конкретно, защото точно тези теми са ме вълнували). Не знам как ви звучи. Просто видех ли енциклопедия за еволюцията и нещо свързано с изброените теми, Мама просто трябваше да го купи.

Това обаче не се отразяваше по никакъв начин с това, което учехме в училище, колкото и да се доближаваше до тези теми. Просто сякаш исках сам да намеря отговорите и връзките между нещата, а не да ми се предават готовите такива, които са плод на нечии други погледи над нещата.

До тук с лиричното отклонение. Да се върна отново малко напред във времето.

След като разпалих това любопитство, просто реших да се оставя да видя какво ще ми поднесе животът, като се старая да не действам по познатия до тогава модел на "готиния". А по-скоро да бъда максимално искрен най-вече със себе си, като изразявам онова, което иска да се изрази, но някак все съм подтискал до тогава.

Новият начин на комуникация започна да случва онова, което знаех, че ще се случи. Промени средата и обкръжението ми.

Започнах да говоря на теми и да изразявам мисли, които автоматично отблъскваха едни хора и привличаха други. Трудно беше да оставя хората, за които съм се само-изграждал до тогава, за да ме харесат, да си отидат. Но знаех, че това е правилното нещо, което да направя. Без мрънкане и извинения.

Постоянно си продавах идеята, че е правилно…

…защото ако не го правех, рискувах да се оставя отново да повярвам в това, което другите мислят за правилно и нормално. В тези хора са включени не само приятели, но и по-близки хора.

И това е един от принципите, на които наблягам днес в обученията си под името "Най-важната сделка в живота ти!". Тази да продадеш първо на себе си онова, което искаш да реализираш или да продадеш на другите.

Тръгвайки с тази нагласа "Да продам себе си на себе си." Тоест да повярвам в собствените си сили и способности, дори много от тях да не бях открил все още какви са, аз трябваше да съм убеден, че са там… само заради онзи стремеж, който усещах понякога. Само в името на онези тихи и редки сигнали за усещане за правилно.

Това е може би една от най-предизвикателните задачи. Да повярваш в нещо, което все още не виждаш, не разбираш и не реализираш… с идеята това един ден да се случи… и всичко на база вътрешно (много тихо) усещане, което все още не разбираш.

Това усещане е толкова тихо, че успява да се почувства само в редки ситуации, заради дългогодишно подтискане и заглушаване.

Това усещане за правилно е единственото сигурно нещо, за което да се хване човек и моята работа беше да си го припомням възможно най-често и да го връщам в тялото си, когато нещата загрубеят и всичко сякаш се е обърнало срещу мен.

Истината е, че не можеш да разчиташ винаги на знаците от живота в момента. Доста често сме в ситуации, които са изцяло изфабрикувани от други хора и събития, които нямат нищо общо с мисията ти. И ако се подведеш да откликнеш на знаците в такъв момент, рискуваш да се отклониш сериозно от истинския си път.

Тогава дойде моментът, в който покрай всички нови изживявания и познания, с които се сблъсках, разбрах какво е нужно да направя. И тази стъпка е толкова често тикана пред лицата ни, че човек започва да не й обръща вниманието, което заслужава. Тази стъпка е…
…изграждането на визия.

Или вечният въпрос, който ни удря от всички посоки, докато минаваме през живота: "Какво искаш?".

Този въпрос е възможно най-объркващия за човек, който не го приема, като МИСИЯ в живота си. Това означава да бръкнеш наистина надълбоко, за да извадиш стойностен отговор, заради който да си заслужава да отдадеш живота си… и да не спираш да си задаваш този въпрос, докато си жив.

Постоянното задаване на този въпрос и непрекъснатият процес на продажба на отговора на самия себе си според мен е истинското значение на посланието "Да вземеш живота си в ръце."

Това повтарящо се упражнение те прави едновременно непоклатим в намеренията ти и адаптивен в решенията ти.

Само по този начин според мен успяваш непрекъснато да се развиваш, чрез позитивна промяна, без да сменяш посоката на вътрешния си компас.

Това бяха първите стъпки към моето ново Аз.

След, като разбрах какво искам и каква е моята мисия, по естествен начин дойде ред на следващата стъпка, която е от неразривна връзка със себереализацията на всеки човек.
И това е Мотивацията.

Това, че разбрах какво точно желая да направя с живота си ме насочи в посока с неограничен брой възможности за реализация и в същото време ми даде яснота кои точно възможности са най-правилните за мен.

И когато се възползвах от тези възможности, животът започна да ме тества… дали и колко силно желая да реализирам вътрешния си стремеж. В началото имах моментум, който генерирах от това, че ми писна да водя онази вътрешна битка, от любопитството си, от това, че продавах на себе си самия себе си и от отговарянето на въпроса какво искам. Това обаче в един момент се оказа недостатъчно.

Тези практики започнаха да губят силата си пред лицето на новите, все по-големи възможности и предизвикателства, които животът изсипваше пред мен със скорост, с която не смогвах.

Появяваха се моменти, в които започнах да се съмнявам в себе си и да се питам "Правилно ли постъпвам?", "В правилната посока ли вървя?", "Дали не е знак, че трябва да се откажа или да променя посоката?".

Появяваха се моменти, в които имах повече нежелание, отколкото желание. Дразнех се, напъвах се, самообвинявах се, свалях си самооценката. Общо взето правех всичко, като по книга, за да се само-саботирам и да превърна в реалност съмненията и страховете си, че "Не съм достатъчно добър", "Не заслужавам това, което желая да реализирам в стремежите си", "Не съм от хората, които получават, каквото пожелаят", "Не мога да бъда човекът, на който дори аз бих се възхищавал" и така нататък и така нататък.

Колко пъти съм чувал думите "Щом нещо, което искаш не се случва, значи не го желаеш достатъчно силно" и чак тогава разбрах какъв всъщност е техния смисъл.

И аз, като други хора съм си мислел, че желанието трябва да идва от самосебе си. Тоест трябва да намеря нещо, което така да разпали желанието ми, че то да е нестихващо. Намерех ли го, значи това е моето нещо.

Е… след много търсене установих, че не е точно така. Да, желанието идва отвътре. И да, не всичко може да го възпламени, само отбрани са дейностите за всеки човек. Но болезнената за някои хора… и за мен тогава… истина е, че желанието е чувство, което само и единствено ТИ можеш да увеличаваш и намаляваш. То е там и се активира/предизвиква от определени неща, но от теб зависи дали ще го запазиш толкова силно и дали ще го увеличиш още.

То е, като копче от онези дето се въртят на старите телевизори и ти ръчно ги връткаш, за да нагласиш картината и звука на приемника. В случая приемника бе тялото ми.

Разбрах, че сега работата ми е просто да усиля желанието си напълно съзнателно и самостоятелно, а не просто да се откажа и да скоча на следващото нещо. Бях се зарекъл, че ще продължа, въпреки трудностите. И добре, че го направих.

Щом се улових, че започвам да се само-саботирам, проведох малък разговор със себе си, за да разбера как да увелича това желание още повече: "Добре бе пич, нали разбра какво искаш? Помниш ли моментите, в които усещаше вътрешния си стремеж за нещо повече, нещо по-различно от предишния ти живот? Помниш ли как в онези моменти на яснота, всичко придобиваше смисъл и значение? Какво ти става сега? Какво се случва с теб? Защо не можеш да върнеш чувствата породени от онези образи и усещания пак с онази сила? Защо… защо… защо? Защо изобщо правиш всичко това?:… тогава ме удари едно зашамаросващо вдъхновение и прилив на енергия, като туко-що разрушила се стена на огромен бент. Разбрах каква е причината това да се случва и още по-важното разбрах точно какво трябва да направя.

Установих, че след, като съм наясно със стремежите си и знам посоката си, повече от ясно е, че просто съм загубил мотивация. И последващите съмнения провокирани от тази загуба са започнали да ме демотивират още повече.

Това, което трябваше да направя е да превърна сделката със себе си още по-въздействаща и неустоима: първо, за да разсея съмненията и страховете и второ да генерирам още по-голям моментум, който да се справи с по-големите предизвикателства. Трябваше да разбера причината да продължавам.
За тази цел, трябваше да отговоря на въпроса "Защо?" или каква е моята дълбока мотивация.

Следва продължение: трета част.

Още от Иво Димитров може да прочетете на: blog.ivodimitrov.pro.

Снимка: modernmagazin.com