Хора, които може би познавате

„Хора, които може би познавате” е много любопитна опция на Facebook! Нямам представа на какъв принцип генерира профилите, които да ти покаже, но ми се видя яко, когато преди време предположи, че „може би познавам” Владо Карамазов например. Дето се вика… де късмет, де!

Честно казано, не задълбавах в това. До преди два дни, когато въпросната мистериозна опция буквално ми бодна в очите един конкретен профил, предполагайки, че  „може би познавам” човек, когото не бях виждала от има-няма 20 години.

Абе че го познавах… познавах го. Дума да няма! Даже твърде добре го познавах по едно време май. Ама сега някак си не знам дали все още го познавам. 20 години са си цял един живот, ей! Като се погледна отстрани, доколкото мога, и видя с мен какво са направили тия същите 20 години, страх ме е да си помисля с други какво може да е станало.

Но Facebook настоява „може би”.

Аз може би познавах доста хора тогава. Може би още познавам някои от тях. Други може би не искам да ги познавам и/или да ги бях познавала. А има и такива, които ми се иска да си ги запазя във варианта им от преди 20 години. Те са ХОРА-УРОЦИ. Те са онези, които оставят следи и те формират. Те са част от твоята градежна конструкция и без тях идентичността ти, индивидуалността ти ще се изкриви, ще рухне. Например Как-му-беше-името. Ето този урок беше от гадните, но пък особено цéнен, защото за цял живот ти остава обица не на ухото, ами направо на носа.

Слава Богу, обаче, не него ми предложи Facebook!

Да си го кажем направо! Преди 20 години бяхме банда олигофрени, но пък с амбиции и самочувствие на световни завоеватели най-малкото. Тогава не го осъзнавах, но очевидно принципът на сближаване е бил „в тоя живот най-важното е да намериш същия идиот като теб”. Ако успеете да останете заедно и занапред, браво! Ако ли пък не… идиоти дал Бог по тая земя. Като не се сдушите с едни, други ще ви паснат като „пестница у нос” както обича да казва мъжът ми. Тук приказката за краставите магарета важи с пълна сила.

Та… този човек… дето ми изскочи във Facebook буквално като стар скелет от забравен гардероб, един вид повлече крак. Така де. Признавам си, разрових се в профила му и един подир друг изпълзяха още и още спомени с лица и имена.

Хубавото е, че повечето ги разпознавах, което ми дава надежда, че и мен биха ме познали. Тоест… абе има шанс да не съм се сбабичкосала чак толкова, колкото твърди самочувствието ми рано сутрин, докато се опитвам да избегна огледалата вкъщи.

Предполагам, попадали сте на онзи вече леко досаден facebook-статус: „Понякога Господ ти праща отново бивши гаджета, за да види още ли си прост.” Та си мисля, че и със старите дружки е общо взето същото. Щото нали… и с тях простотията е паметна. И тази, дето можеш да я свършиш с едно гадже, е нищо в сравнение с тази, дето се случва в компанията на няколко идиота, с които сте си на един акъл, демек на практика никакъв.

Това са онези, с които не те е срам да бъдеш себе си; които няма да ти спестяват истината; ще те шамаросват, когато си го заслужаваш – с думи или по традиционния начин; ще те измъкнат от теб самия, когато задълбаеш в поредната емоционална пропаст; ще те напият, когато имаш нужда да прежалиш поредния фалшив принц, препуснал далеч от живота ти; ще ти кажат, че с тая нова прическа приличаш по-скоро на представител на „Хитлеровата младеж”, отколкото на Риана; ще те накарат да се преоблечеш, ако си се барнала като тъпа селска пръчка за излизане; ще дойдат с теб на изпит по кормуване, за да са сигурни, че няма от притеснение да убиеш себе си или някого другиго по улиците; ще ти пуснат точната музика, от която имаш нужда в тази именно секунда. Влачат те до вкъщи, когато си се натряскал до пълен гипс. Печелят твоите битки, които си на път да изгубиш, при това със скоростта на отряд за бързо реагиране.

Това са хората, които те пращат в облаците от щастие, задъхват те от ярост, карат те да прехапваш устните си до кръв понякога, да крещиш, да издивяваш, да скачаш на крака, да ги обичаш. Това са хората, които ще ти налеят двойната водка, точно когато имаш нужда от нея. Спите заедно на палатка. Къпете се голи посреднощ в морето. Дрънкате на китари и тарамбуки в парка. Това са онези, в които никога не си сигурен дали си влюбен (в никакъв случай не съсипвай нещата със сексуални набези, ако държиш и занапред да споделяте едни и същи тъпи моменти, чу ли?!) или просто те кефят, защото умовете ви щракат на една и съща, не особено добре центрирана честота. Чудиш се искаш ли да ги целунеш (не го прави!!!) или да им шибнеш един в зъбите (това е далеч по-приемливо между приятели от целувките, повярвай ми!), но никога не си безучастен. С тях сте един организъм. Единни като шибана секта. Лоялни като японски камикадзета. Заради тях си струва да крадеш, да лъжеш, да убиваш. Е, може и да не си струва, но все едно – готов си.

Това са хората, с които си млад, защото обикновено тогава ги срещаш – когато тепърва прохождате в живота и всеки търси своята посока. А колко от тях ще останат после е друг въпрос. Може би ще останат само най-необходимите, проверени и доказано ценни. Или само един. А може би никой. Понякога така става. Губиш и никой няма вина за това. Но всички неизменно си завземат по някое парченце от паметта ти, където остават запечатани „пак на двадесет и две”, както пееха навремето ФСБ. Живи и мъртви – там остават завинаги, за да ти напомнят от време на време какво невероятно количество качествени дивотии си успял да свършиш за почти отрицателно време в опит сам да се прецакаш. Ако все пак ти се е разминало, значи си успял. Ако ли не… Sorry, брат, ама стават такива неща. Никой не ти е виновен, най-малко пък бивши приятели и гаджета. Остава ти единствено да си останеш пич, без значение към кой пол принадлежиш или си мислиш, че принадлежиш, и да приемеш живота такъв, какъвто сам си го прецакал. Или да откараш следващите няколко десетилетия в оправдания как Вселената ти пречи, ама иначе щях… е-хе-е-е!... Къде сте вий, къде съм аз нали!... Или по-точно къде щях да бъда, ако не бяхте вий… Ми най вероятно на същото място, ако трябва да сме честни.

Хю Кингсмил – британски писател и журналист, за когото едва ли сте чували и ще чуете друг път, – твърди, че „приятелите са извинението на Бог за роднините, които ни е дал”. Давам си сметка, разглеждайки днес профилите на почти забравени някогашни приятели, че през годините Бог ми е поднасял невероятно големи извинения, макар да нямам особени оплаквания от роднините си. Дано поне за някого и аз да съм била такова!

P.S.: Не, не му изпратих покана за приятелство. Предпочитам да си го запазя във варианта му от преди 20 години. Сигурно си има причини някои хора да остават в миналото, отстъпвайки място на други.

 

Автор: Валентина Вълчева

Може да четете още от Валентина в нейния блог: https://valyavalcheva.blogspot.com/2019/07/