Гневът и прошката – тялото не мълчи

Срещнах Любовта, такава каквато е Моята.

Нахално съм я мечтала. Дума по дума съм я изписвала през целия си живот. Рисувала съм я, сънувала, бленувала. Инатно не съм се отказвала от нея. Понесла съм много наказания за това. Какво ли не срещнах – ревнива съм била, изискваща, обсебваща….

Няма да навлизам в дебрите на всичките си нещастни любови. Не е било любов. И тогава също съм го знаела, при все, че съм се опитвала да се откажа от вярата си в Моята Любов. Само защото някой не я носи в себе си, не е готов за това, не я открива в себе си, не означава, че не може да бъде обичан.

Но, когато си обичан, а не можеш да обичаш, ти и не разбираш любовта…. Носиш болка и това е всичко. И не си виновен за това. Не си! Никой не е! Просто, толкова можем.

Мислех си , че съм им простила…

…Мислех си….

Исках го и го вярвах…. Надявах се да съм приключила с миналите страдания. Кога разбираш дали е така? Няма да стане с Ума. Tялото говори винаги най-честно. Умът, обаче e единствен четец, така че работете с него!

И така, мислех, че съм простила всяка болка, всяка грешка… дори съм прекалявала с приемането и оставането в това…. Не съм знаела кога да кажа "стига". И това трябваше да си прощавам. Общо взето, не съм спирала да наблюдавам къде съм сега – в настоящето или в миналото.

Можем да видим само това, което можем да видим.

….и това не е всичко! Можем да мислим само на базата на видимото. Изведнъж се появява нова картина и тя не е в контекста на нашите досегашни мисли. Нова е, това е! Свалили сме още един слой от боята на старата си черква – Душата. Да видим какво има там!

Най-неочаквано се разболях. Нещо ново за мен е "бъбречното възпаление". Поразходих се към тези, на които имам доверие за лечение и слава Богу, се сетих да се попитам: Какво ми носи това разболяване?

Какво ми казва тялото?

Че боли, боли. Че са бъбрещи, бъбреци. Но какво? Ходя бавно по улицата и си питам. В този миг звъни телефона ми. Той е в джоба на раничката, която е на гърба ми. Изваждам го и отговарям на позвъняването. Далечно обаждане от чужбина.

Моят любим. Говорихме преди час. Зарадвах се пак. Само че, става ясно, че не той звъни, а аз съм го потърсила…. Нали знаете от онези номера на системата – нищо не правиш, а тя вместо теб?! Е, този път не се ядосах, че ми теглят пари без да съм го решила сама.

"Така и така се чуваме пак, само да ти кажа, че проблемите с бъбреци са свързани с проблемни партньорски отношения. Може да не са настоящи, а минали също, но неразрешени."

Това беше отговорът!

на моя въпрос, дошъл през моят любим и гласът му, грешката в телефонната система….и въобще цялата Вселена се организира, за да го чуя. Разплаках се от радост. От чудото, от магията, от любовта, от скоростта на движение.

Все по-малко ми се налага да оставам в замърсена среда. Замърсеното е вътре в мен и то си отива, все по-лесно. Какво пропуснах?

Спомних си Гнева, Възмущението, Надменността, които макар и за кратко изпитах към миналите си партньорства. Аз, за разлика от доста "възнесли се" и повярвали си "духовни хора", ама хора, все пак… си позволявам емоциите, защото те ми говорят.

Ум, Тяло, Емоции – всичко е мое, част от мен и има защо да е така, редом с Душата ми.

Не съм простила още.

Разбрах го, когато тялото "изкрещя". Истината е, че когато най-после срещнах моя партньор – такъв, какъвто винаги съм мечтала, си казах: "Ха, видяхте ли , нещастници, че го има!

Има го такъв, какъвто ми обяснявахте, че не съществува. Трябвало да се откажа от нещо, да правя компромиси, да се променям аз… да клякам, да се отказвам, да мълча, да търпя, да се страхувам….

На това ме учехте, нали, под формата на доброжелателни уроци за живота. Е, благодаря! Стойте си, където сте! Аз отлетях без вас!"

Да. Това беше моят Гняв. Вирнах си и носа, че ми се полага повече, защото съм го заслужила, защото съм повече от другите…. Дрън, дрън, дрън…. И аз си имам Его, разбира се и то си ползва момента да си триумфира също.

Скъпо, Его, разбирам те!

Заради теб искам да съм права, да съм победител в битка, да натрия носовете на другите, да видят, че съм повече от тях и че не ме заслужават. Tака е, мое Его. заради теб е.

Но, заради теб също така, ме има, оцеляла съм, не съм пропадала съвсем, не съм се изгубила, жива съм в тази реалност, движа се нататък.

Сега, ние с теб, ще позволим на миналите ми партньори да бъдат себе си, каквито могат, без да искаме в минало време да са били други. Никой не може повече от това, което може и това е най-доброто, на което е способен в този момент. Аз също! Сега ние с теб, Его, ще благодарим.

Изминалият път е този, който ме доведе до тук.

Всеки ме е хващал за ръката и ме е водел насам. А, аз съм щастлива и доволна днес. Благодаря с цялата си Душа и Сърце и всички мои нива за това, което съм днес, където съм днес, с когото съм днес и както съм днес. Благодаря! Благодаря ти, Минало!

Ти, все пак, не ме уби. Всъщност ти не си убиец, когато имаме Любов в себе си. Минало, ти си само пътя, без който не можем! Благодаря! Прощавам ви, прощавам си! С вас стигнах до тук, скъпи хора. Дали умишлено или без да осъзнавате сте ми нанасяли щети, но заради вас съм тук днес и заради себе си, и Любовта, която нося.

Вие сте минало.

Миналото не съществува. Миналото е предишното стъпало, на което няма как да остана, ако се качвам на следващото и продължавам нататък. Миналото е суха и безплодна земя.

Ако го напояваме с вниманието и енергията си, ще живеем в него. Не сме го напуснали, обаче, ако не сме простили и освободили себе си. Продължавам да работя по това и днес, защото ми се живее СЕГА.

Още от Калина може да прочетете в ToBeKalina.com.