Фантомът от стаята ми
Приказката за лека нощ на една лунатичка
Едно, две, три... лежиш в тъмното, взираш се в нищото и броиш овце. Псуваш наум и на глас пълнолунието, ретроградния Меркурий, ефекта на пеперудата и цялата вселена наведнъж. Знаеш, че след няколко часа ще чуеш омразната аларма. Времето сякаш едновременно е застинало и препуска бясно.
Все същата история. Ще станеш с натежали очи и крака, ще се измиеш с ледена вода, ще скриеш сенките под очите с тонове грим и накрая с нечовешка сила ще отидеш на работа. Към обяд ще започне да ти се гади от умора. Това не те притеснява. Никой няма да разбере, защото вече си изпечен лунатик...
Наближава пролетта и всички нямаме търпение. Дните стават по-дълги, нощите по-топли и природата се събужда за нов живот. Малко известен факт е обаче, че през този сезон се обострят всякакви видове психози. Хората с нестабилна психика се чувстват зле, а при заболявания като шизофренията и циклофренията степента на раздраснителност се покачва. Сигурно затова (би)полярните мечки заспиват зимен сън. Така на пролет се събуждат с нови сили и започват да лудеят, щуреят и да нападат всичко живо. Лео, пази се!
И ето как, не щеш ли, се сдобиваш с призрак в стаята. Вярно, че няма какво да се прави в три през нощта, когато си съвсем сам, но все пак е за предпочитане пред това да съжителстваш с полтъргайст. В началото си мислиш, че сънуваш. Ама как ще сънуваш, като страдаш от хронично безсъние? Значи сигурно е от преумората. Просто вятър... термити, шумни съседи.
Но ако има нещо, което призраците мразят, то е да бъдат игнорирани. Колкото повече се правиш, че ги няма, толкова повече ти се бутат и нахалстват. Просят си внимание. Изискват го. Обсебват всяка част от съзнанието ти, докато не се предадеш и не признаеш. Полудяваш. Ето, случи се. Алкохолът, цигарите, безсънните нощи и стресът в работа най-после си казаха думата. Накрая просто се примиряваш и заживяваш с него. Дори свикваш.
В крайна сметка е хубаво да има кой да ти пали цигарите, когато пушиш вечер сам на терасата. Призраците поне за това ги бива. Лошото е обаче, че щом станете прекалено близки решават, че могат да ти задават неудобни въпроси. "Кога започна да се смееш толкова фалшиво?". "Харесва ли ти това, в което се превърна?". "А каква искаше да станеш, когато пораснеш?".
Дори за броените минути, в които успееш да се унесеш и да заспиш, призракът те разтриса и започва да крещи в главата ти, че имаш само един живот, а половината вече си го пропилял. Започва да се преструва на хора от миналото ти. Припомня ти, че си сам и имаш само него. Уж, за да те успокои ти разказва случки от детството.
"Спомняш ли си, когато беше малка и се разхождаше с майка си по "Графа"? Водеше те в първия, току що открит "Макдоналдс" в София. Ти винаги си поръчваше детско меню заради играчката, но ядеше само пържени картофи със сладолед. А спомняш ли си как всяка вечер ти четеше приказки за лека нощ и колко спокойно заспиваше тогава?".
Понякога призракът минава всякакви граници и става направо жесток. Заема лицето на Онзи, който не бива да се назовава. Говори ти с гласа му. Целува те. Хваща те за гърлото и те стиска докато не започнеш да молиш за милост. Друг път изглежда като абсолютно непознат, който никога не си срещал. Не си го срещал, но цял живот си обичал точно този човек. Търсил си го и си му бил по-верен отколкото на всеки друг.
В тези моменти си щастлив и спокоен, защитен си, не искаш да го пускаш. И точно тогава - БУМ! Изчезва. За да спре изтезанието, започваш да бягаш. Не се прибираш изобщо. Разхождаш се по улиците, обикаляш денонощните кафенета, ходиш с два часа по-рано на работа с надеждата да задремеш в стаята за почивка.
Целият ти живот се превръща в една гонитба. В игра на криеница. Но той все те намира. Гледа те от огледалото, маха ти през прозореца, когато излизаш. Изскача от най-неочаквани ъглълчета на сърцето. Накрая дори прибягваш до хапчета.
Спокойно... скоро ще свърши. И най-дългата пролет отминава. Ще дойде горещото лято и ще прогони всички мечки, призраци и лунатици. Демоните ще се скрият в пещерите си. От него ще остане само спомен и бледа сянка, както от всичко останало. Стисни зъби, затвори очи и брой до три.
Тъмно е. Сама съм. Взирам се в нищото и броя овце. Изведнъж усещам как косъмчетата на врата ми настръхват. Махай се! Изчезни! Остави ме на мира. Усещам хладния му аромат. Възможно ли е да се влюбвам?
Страх ме е. Задушавам се. Опитвам се да изляза от собственото си тяло и да избягам. Да се превърна в призрак като него. Безсилна съм. От едното ми око потича сълза. И тогава чувам цялата оглушителна тишина на гласа му. Едно, две, три ... Ти гониш!
