Домино

Живея на една съвсем обикновена улица в Париж. Работя в най-известния ресторант в града. Всеки мой ден е еднообразен. Нямах надежда, че нещо ще се промени...

Един ден реших да мина по съседната улица. Погледът ми се спря върху човек, който беше клекнал на тротоара. Доближих се и видях, че реди домино. Защо го правеше?

Точно преди да сложи последната част, един мъж мина и го разруши. Частиците започнаха да падат една по една. Човекът се усмихна и започна отначало. Беше толкова спокоен и съсредоточен в действието си.

На следващия ден пак минах оттам и отново видях същото нещо. Старецът редеше, а другите събаряха... Я някое дете, я някоя жена, която се подиграваше, я някой мъж с много пари. И това се случваше всеки ден... постоянно.

Защо човекът продължаваше да реди това домино? Защо с такава усмивка поставяше всяка една частица? Един ден отидох при него и му зададох тези въпроси.

-Защо ли? - усмихна ми се старецът. - Няма да спра да редя тези парченца в дълга редица, докато хората не престанат да я рушат. Вярвам, че някой ден ще се появи човек, който ще започне да реди с мен... и никой няма да я бутне. Защото всеки един от нас има надежда в себе си, колкото и мъничко да е останало от нея.

Клекнах да него... започнах да редя домино.