Декември - между еуфорията и меланхолията
Отново дойде времето на големите равносметки. И като всеки път, започваме трескаво да превъртаме в главите си лентата на изминалата година. Налага се сами да си напишем рецензия за изминалата година - сцена след сцена, реплика след реплика.
Става ни ясно, че на места сме преиграли, били сме малко фалшиви и дори сме объркали текста. Знаем, че може и по-добре, но все пак, има един-два момента, които са си направо за Oскар!
Леко се усмихваме и се поздравяваме на ум. Снегът вали и услужливо затрупва грешките ни. "За нищо не съжалявам!" - казва всеки втори - "Така е трябвало да стане". Някой пиян досадник в пристъп на откровение се изцепва: "Как така не съжаляваш, бе човек? Виж колко глупости сътвори!".
За секунда ни жегва, но тук се появява негово величие отрицанието. "За нищо не съм виновен. Такива бяха обстоятелствата"; "Какво да направя? Аз просто съм си такъв"; "На мое място и ти нямаше да можеш да го направиш. Отстрани е лесно..." И грешките изчезват. Затваряме ги в килера на неудобните истини и ги затрупваме с оправдания.
Иронията е, че това дори минава в графата "мъдрост". Научили сме се да преминаваме през живота! Нищо, че е със затворени очи... И всичко щеше да е наред, ако следващата година не приближаваше заплашително. От нея не можем да се скрием, колкото и да ни се иска.
Идва с бухалка в едната ръка и златна статуетка в другата. Идва за да провери какво сме научили. Репетирахме ли достатъчно? Схванахме ли финала на настоящата или трябва пак да го гледаме?
Празнично е. Пълно е с хора, елхи, лампички, снежанки и джуджета. Пълно е и все пак е празно. Нещо или някой ни липсва. Нещо или някой, когото може би дори не познаваме. Знаем, че Декември е месецът на чудесата и започваме да чакаме.
Чакаме ли чакаме, търпеливо както всяка година. Накрая се изморяваме от чудеса и сядаме да опаковаме подаръци. Един по един се сещаме за близките си хора. Подарих ли им достатъчно през годината? Стигна ли ми времето, или 365 дни са прекалено малко за обичане...
Няма значение, прибираме и тази мисъл в килера.
Между еуфорията и меланхолията на празниците търсим себе си, търсим грешките и прошките. Там срещаме и големия си страх - да пуснем всичко старо и да посрещнем новото. Ами ако пак сгрешим, ако не сме достатъчно добри и силни, ако паднем още сто пъти и сбъркаме посоката.
Ще има ли кой да ни задържи, да ни хване за ръка и да ни каже простичко, че всичко ще бъде наред. Ще ни увери ли някой, че няма непоправими грешки и за всичко си има причина.
А ще можем ли да бъдем този някой за самите себе си? Страхът от грешки е най-страшният от всички страхове. Заради него не заминахме, не напуснахме работа, не отидохме на онази среща, не казахме истината, когато трябваше...
Заради него се чудим кой е режисьорът на поредната година и защо пак играем не точно своята роля. Искаме друга! Главна! И все пак ни е страх от нея, защото може да пострадаме.
Ами ако си разбием главата при някоя каскада или още по-лошо - Сърцето! Не искаме да приемем слабите моменти, но не сме готови и за силните. За тях се искат топки (не коледни). А не осъзнаваме, че без грешки няма да има филм.
Сценарият ще бъде скучен и посредствен. Нали любимите образи на всички са онези, различните, странните, които те променят завинаги. Защо не можем да сме като тях? Скоро ще стане полунощ. Затваряме очи, кръстосваме пръсти и отваряме души. Време е за чудеса!
Но те идват при тези, които са готови за тях. Ако не ви е страх поне в този единствен последен момент от годината, пожелайте си още и още грешки! Срещнете ги. Влюбете се в тях. Мразете ги! Признайте си... Защото филмът не е за хора със слаби сърца, а за онези, които не се страхуват да бъдат разбити.
