Черното дърво: Или как когато нещо те преследва трябва да го довършиш докрай…
Изкачих последните стъпала – все за толкова години крайно време беше вече да не ме задъхват толкова. Но дъхът ми спря. Притворих болезнено очи и сбърчих лице. Като че ли го очаквах, но то пак ме порази. Забих ядосано ток в земята:
– Мамка му! Ще трябва да го направя… – въздъхнах. – По дяволите! Знаех си…
Из "Черното дърво" (първа част)
Пред мен за пореден път стоеше онова дърво с оголени клони, изглеждащи черни на фона на кървавото небе. Зима е… естествено, че ще е кърваво… Не знам кога за пръв ми беше направило впечатление, но от тогава тази картинка ме гонеше непрестанно. Предполагам, че ще да е било преди около 4-5 години, когато по биология започнахме да учим анатомия…
Дърветата сутрин ми приличаха на зловещи вени и артерии, вливащи черна отрова в небето. Те убивах светлото му и безпомощно тяло. Представях си как ще изглежда, ако през гнусните им черни капиляри, завършващи в плътта му, започна да блика черна течност.
Сякаш това бяха нечий бели дробове, натравяни от собственото си кръвоснабдяване, което се предполага, че трябва да ги изхранва. Потръпвах всеки път… Затова и толкова ме дразнеше, че отлагах да го напиша, но сега вече се налагаше… Трябваше да го направя. Не издържах повече на тази гледка всеки ден.
Ами… ами ако това не беше отрова? Ами… ако това наистина са вени и артерии, но вместо да вливат отрова, да я изсмукват. Какво ако гръдта на небето е катранено черна, а кръвоносните му съдове изсмукват лепкавата течност, позволявайки му да бъде светло и приветливо. Не е ли така в човешкия организъм?
Когато ти взимат кръв за изследвания тя е мътна, носеща в себе си продукти от жизнените процеси в тялото. Когато обаче кръвта се пречисти, тя е бистра, богата на кислород и хранителни вещества. Тя е жива. Ние сме живи. Ами небето…
Дали пък това не е начинът, по който се пречиства? Може би в действителност така протича съмването сутрин, а ние просто не знаем за това. А може и тази страшна мрежа от клони да влива в него живот от земята.
Нямам идея. Същината е в това, че първо: никога не знаеш кое е за добро и кое не. Няма как да знаеш печелейки какво губиш и губейки какво печелиш. Затова е и хубаво да се случват и двете. Затова и хората, които само печелят не са хора, нямат душа, не трупат мъдрост, не съществуват истински. А това важи и за вечно губещите, между другото…
Второ: довършвай това, което си започнал. Не го ли направиш, то или ще ти се изплъзва през пръстите като пръски парфюм във въздуха; остава бездушно и фалшиво. Другото следствие е да те преследва постоянно и да те побърка, да те направи неспособен да мислиш за каквото и да е било друго…
Е… направих го. Освободих се. А ти?
