Бог е съвършен, аз не съм
Достатъчно е концепт, който откакто съм казала първото си още, не познавам. Учеха ме на смирение и послушание. Успяха да възпитат у мен единствено психопатска предпазливост. Декстър ми е духовен водач, Доктор Хаус ми е началник.
"Да се влюбиш е да създадеш религия, в която бог не е съвършен", прошепва Борхес зад устните ми, пресушили смеха, а мислите - заболи лъжи в неизплаканото.
Понякога хората, освен че те търпят, рискуват и да те обичат. Ако подскачаш и ги заразяваш с пролет, докато гушкат непознати бебета и хлипат по сватби, в очакване на висша намеса, която да затрие недоверието им. Докато не те опознаят.
Плакала ли съм като днес, в очакване на нещо забранено и глупаво или заради липсата му. Мамо?
Не знам как да те пусна. Ръце, чиито бенки познавам, но кожата под тях не се топи от допира. Не умея да се откажа с аналитично прецизна точност, за да запазя достойнство. Не знам как да се моля, не знам как да благодаря. Знам само как да искам.
И това ще ме убие преди ината.
Стълбите дали запаметяват стъпки, борещи поредното закъснение смешни гъливерски крачки. Вече съм точна. "Весиии, чакам те долу" осем годишното ми аз, комуникиращо през терасата с ентусиазъм по-голям от бузите си. Зрели домати с дебели парчета сирене и слънце в най-замечтаната си спирка - здрача. Претворяваща се от нищото радост, така обилна, че прекалена за износване, изтичаща от хаотични прорези. Безнаказан вряскащ смях.
Обикалям тайните пещери на изтиканото с цел да открия причината за самосаботажа. През стиснати очи го правим просто така. Както зарязваш палавото си куче. Ей, защо ми е да съм щастлив, щом има още за какво да се обвинявам, че нямам. Ако любовта не е забавление, то е прецакана, пее Деймиън Райс. Моята любов е многолика и трикрака. Тя е красив кошмар, от който вместо с пот, се будиш с крива усмивка и страх от себе си. От куха проклетост.
Може би ще стане лесно. Като желание за надмощие, импулсивна целувка, федербал... Ще се дезинфекцирам, преди да си донося заетото бреме обратно. Малкият демон няма да очаква проактивността ми и ще се олюлее забързан, впил се там, където отдавна е твърде чисто за него. В малкото поточе смисъл, в детската нежност, в граденото. Ще олекна с летен дъх на сиво гълъбче, забравило цвета си.
Бих се извинила с много душа на всички момченца, чийто интерес съм подритнала с презрителен смях. Сещате се. Абе, Иван ми каза да ти кажа, че те харесва. Добре, кажи му, че си имам гадже а.к.а три пъти срещнато момче от по-горен клас с бурсушки поглед и набол девствен мустак. Не надраснах да търся това, което не мога да имам с настървение, присъщо за крайно целенасочен волеви човек. А не съм.
Някой невидимо присвоява усмивките ми, докато станат плоски, ненадеждни. Немои. Може би някога ще се протягам, без да пъдя три секунди след това.
Къде си, питах днес въздуха, без да искам точно да знам. Понякога те търся, знаеш. Знаеш ли?
