Август - следобедът на годината

Август - писателят Георги Господинов го е нарекъл следобедът на годината. И е прав. Едно такова лежерно, приятно, спокойно. Няма лудница, няма нерви.

Всеки в офиса си върши нещо малко, колкото да не е съвсем бездеен, но и да не си напряга прекалено мозъка в този летен… е, почти летен ден. Знаете го тазгодишното лято - истинско вдъхновение за Емо Чолаков! Едно такова претенциозно, ту е облачно, ту слънчево, след малко се излива водопад, после изгаряш на сандали. И пак отначало. Всички сезони в един ден.

Нещо като летните връзки - всички емоции в една нощ. Виждаш я, минава покрай теб, заглежда те, ти я заговаряш, купуваш ѝ питие, тя отказва, ти настояваш, пускаш шегички, тя се смее, после много яка песен, тя е с много яки къси гащи, ти си с як поглед, после буря, страст, накрая изгрев, самотна тишина и край. И така до другата вечер. С някоя друга лятна буря, номер 86 например… (с намигване към созополските гларуси в пенсия).

Докато си слушам музика и си пиша, започва "Sweater wheather" (на The Neighbourhood). Как добре пасва на времето! Хем е лято, хем си е за пуловерче. Хем обаче и да си заровил крака в пясъка и да слушаш морето. И да не си сам. И предишният сюжет да е по-различен.

Виждаш я, минава покрай теб, заглежда те, ти я заговаряш, купуваш ѝ питие, пускаш шегички, тя се смее и така нататък. Започва супер яка песен - вашата песен, тя е в супер як пуловер - който ти ѝ подари, ти си с много як поглед - на обичащ човек; после буря, страст, а вие сте на "вашето салче", под звездите и няма край, защото няма излизане от тази буря.

Всъщност човек търси своята буря, която да му завърти главата, да му преобърне душата, но и да остане завинаги. Завинаги различна и все пак същата. С времето се научаваш не само как да реагираш, дори да предвиждаш бурята, но и как да я направляваш, да израстваш и да се променяш във и заедно с нея. Научаваш се да не бягаш, а да оставаш. Да падаш, но и да ставаш. Да получаваш, но и да даваш. Не просто да преживяваш бурята, но и да ѝ се наслаждаваш.

Аз съм вече за морето. Поне в главата си. Там при безкрайното синьо, в което потъва погледът, при топлия пясък, който изтича през пръстите, при сияйното небе, в което блуждаят мечтите и в безкрайната ти прегръдка, в която да си сгуша душата. И съм благодарна, че преживявам всички бури в един ден - в една и съща любов.