А все едно беше вчера...

А все едно беше вчера. Онзи така мразовит понеделник, изрезка от филм като че ли. Умирах от студ, в проливния дъжд с тънкото горнище, което бях грабнала в бързината.

Минавах по така познатия подлез хвърляйки бегъл поглед на уличния музикант, който настойваше цигулката си. Кой да ми каже, че ще се спъна във връзката на обувката си, че е спра да се вържа, че цигуларят ще засвири, че ще бъда докосната от Афродита, е или ударена с чанта от стар познат.

Според теорията на вероятностите такава случка е не вероятна. Но ето, че година по-късно стоя сгушена до прозореца, гледам оранжевата есен, сутрешният трафик, дъждовните капки падащи по стъклото. Por una cabeza звучи тихо, устните ти оставят топъл спомен по челото ми, запалили сме свещи, а стаята е изпълнена с аромата на липов чай.

Танцува ми се танго, нищо че не знам как. Да бъда в ръцете ти, само това ми е нужно и когато очите ни се срещнат дъхът ми спира, като първия път. С раздърпаните ни пижами, с не класическото ни "танго", със светлината на свещите, с аромата на липа и нашия малък филм, друго не ни трябва.