94, кънки и недооценени мигове

Точна дата, час и минута, може да не мога да кажа, но беше зимата – една красива януарска вечер. Тръгнах от общежитието, а ти през цялото време до спирката говореше с мен по телефона. Двадесет минути. Не мога да ти обясня колко сляпа съм била и колко късно го осъзнах.

Имаше двадесет минути до автобуса, помня че слушах как разпитваш майка си за автобусите, които минаваха през тази спирка и къде биха ме завели. Чувствах се несигурна, почти сама в нощен автобус, който идея си нямам къде отива. Пишехме си "до къде стигна", а аз отговарях с нещо, което съм видяла да свети покрай мен. Наближавах.

Мога да ти кажа точно къде слязох, точно от къде се появи ти и точно къде пресякох неправилно. Качих се в топлата кола и усетих как леда от мен се разтапя. Не от студената януарска вечер и не от топлината на парното, а от тази усмивка и от този глас.

Сега като се замисля сигурно сме пътували около две минути, но ми се струваше вечност, която чак сега съжалих, че свърши. И къде точно паркира мога да ти кажа и от къде точно минахме. Идвам от малък град, там пързалката не е такава. Беше голяма, добре осветена и музиката се чуваше във всеки край, по чифт сини кънки за всеки и да вървим.

За първи път ми се случваше да ме помолят за изляза от пързалката за да я почистят. И така съжалявам, че ми тежаха кънките, че ме боляха краката, че се прибрах, че не постоях още малко с теб, само още малко. И сега ме е яд.

Все още имам записан телефона ти на едно забутано място в телефона си. Почти три години по-късно минавам всеки ден по маршрута на 94 и като тичам спирам до стадиона. Обаче не е същото, вече не с мен говориш по телефона и вече не мен водиш на кънки.